Тя седеше до прозореца и бършеше сълзи от очите си, опитвайки се да познае коя от фигурите на брега на езерото беше фигурата на господин Грей. Но в същото време си казваше, че няма право да се надява на щастие, дошло от него. О, скъпи читателю! Би ли могъл да й простиш за този грях срещу женската й природа? Мисля, че заслужава прошка, имайки предвид, че нито веднъж не се опита да омаловажи вината си.
Ако господин Грей наистина бе на брега на езерото, Алис не го видя. Трябва да бъде посочено, че той не бе от мъжете, които биха се взирали във фасадата на хотел с надеждата да зърнат светлината от свещта на своята възлюбена. Като повечето мъже, той бе способен на велики дела в преследване на любовта (както вече бе доказал, първо в Челтнъм, после в Лондон и сега в Люцерн), но се съмнявам, че светлината на свещта й, дори ако това наистина бе нейната свещ, а не свещта на някоя грозна французойка, спяща в съседната стая, щеше да го впечатли. Той бе дошъл в Люцерн с цел и смяташе да я изпълни, ако това бе възможно, но ми се струва, че вече бе в леглото, изморен от дългото си пътуване, още преди лейди Гленкора да излезе от спалнята на Алис.
На закуска на следващата сутрин дълго време никой не споменаваше неочаквания посетител, докато накрая господин Палисър не издържа и попита:
— Струва ми се, че Гленкора ви е казала за пристигането на господин Грей, нали, госпожице Вавасор? Разбрах, че двамата сте стари приятели.
Алис, мъчейки се да запази самообладание, отвърна, че господин Грей наистина е един от най-скъпите й приятели. Господин Палисър знаеше цялата история, разбира се, и какъв беше смисълът да се преструва?
— С удоволствие ще го видя… ако ми позволите, разбира се.
— Гленкора предлага да го поканим на вечеря — отвърна господин Палисър.
Така въпросът бе решен.
Но господин Грей не изчака вечерята, за да се види с Алис. Малко след закуска донесоха визитката му и веднага щом видя името му, лейди Гленкора стана и избяга.
— Наистина ще бъде най-добре, ако си тръгнеш — рече Алис.
— Тръгвам си — отвърна Гленкора. — Знам как трябва да се постъпва в подобни ситуации, дори ти да не знаеш.
Тя излезе от стаята, като почти подтичваше. Когато господин Грей бе въведен в дневната, той зърна полите й, изчезващи надолу по коридора към спалнята на съпруга й.
— Казах ти, че ще дойда — рече господин Грей с обичайната си мила усмивка. — Казах ти, че ще те последвам, и ето ме тук.
Той взе ръката й в своята и я стисна нежно. Алис не знаеше нито как да се обърне към него, нито как да издърпа ръката си.
— Радвам се да те видя… като стар приятел — отвърна тя. — Но се надявам…
— Какво се надяваш?
— Надявам се, че си имал по-добра причина за това пътуване от желанието да ме видиш?
— Не, скъпа моя, не. Нямам по-добра причина. Всъщност нямам друга. Дошъл съм, за да те видя. Дори и ако господин Палисър те бе отвел в Азия или Африка, пак щях да те последвам. Знаеш защо съм дошъл, нали?
— Не бих казала — отвърна тя, защото в момента просто не знаеше какво друго да каже.
— Защото те обичам. Виждаш, че съм от мъжете, които говорят направо и по същество. Искам да ми станеш жена и хората казват, че упорството е най-добрият начин мъж като мен да постигне мечтата си.
— Не бива да мечтаеш за това — отвърна Алис, като прошепна думите, сякаш не можеше да ги изрече на глас.
— Но това е единственото нещо, за което мечтая, Алис. Защо не?
— Не съм достойна да бъда твоя жена.
— Остави ме аз да преценя това. Въпросът е дали според теб аз съм достоен да бъда твой съпруг.
— Ще бъдеш опозорен, ако ме вземеш за жена, след всичко, което се случи… след всичко, което сторих. Какво ще кажат другите мъже за теб, когато научат цялата история?
— Надявам се, че другите мъже ще кажат, че съм бил упорит и непреклонен в преследването на целите си. Едва ли биха могли да кажат нещо по-лошо от това.
— Ще кажат, че си бил зарязан и си простил на жената, която те е зарязала.
— Що се отнася до това, че съм й простил, ще бъдат прави. Но, Алис, истината е, че не се интересувам от онова, което другите мъже казват за мен.
— Но аз се интересувам… Ти си ми простил, но аз не мога да простя на себе си. Вече съм сигурна в онова, което доскоро подозирах — че не съм достойна да ти бъда жена. Не съм достатъчно добър човек. И онова, което сторих, ме кара да мисля, че не съм достойна да се омъжа за когото и да било.