Но какво щеше да прави, ако не го запазеше? Почти веднага след като получи онези хиляда лири, господин Скръби го притисна за още. Джордж Вавасор, с правото на своя страна, посочи на своя ненаситен агент, че вече му бе дал парите, които му бе поискал. Господин Скръби призна това и обяви, че е готов да продължи кампанията без незабавно превеждане на нова сума, но това било много рисковано в момента. Още петстотин лири, платени веднага, щели до голяма степен да осигурят мястото в парламента, докато осемстотин лири, използвани разумно, щели да го гарантират. Но Вавасор се закле, че няма да му даде нито шилинг повече. Никога преди не бе чувствал такава привързаност към пари, каквато чувстваше в момента към петстотинте лири в джоба си.
— Няма смисъл да настояваш — рече той на господин Скръби: — Направих онова, за което ме помоли. Щях да направя още, ако ме бе помолил тогава. Но вече е късно. Не мога да ти дам нищо повече до изборите.
Господин Скръби сви рамене и отвърна, че ще направи всичко по силите си.
Но Джордж Вавасор скоро осъзна, че той не правеше всичко по силите си, а точно обратното: бе изоставил каузата му. Когато влезе в „Красивия мъж“, за да агитира клиентите, съдържателят му се подигра:
— Правилата са си правила, господин Вавасор! — извика мъжът. — Решихме, че не сте подходящ за хората, живеещи на речния бряг, защото се страхувате да развържете кесията си. О, да.
Джордж сложи ръка на кесията си и призна пред себе си, че наистина се страхуваше да я развърже.
Пет дни преди изборите, Джордж Вавасор вече знаеше, че няма никакви шансове. Изражението, поведението и думите на господин Скръби бяха напълно достатъчни, за да го убедят в това. Адвокатът често отсъстваше, когато Вавасор се отбиваше в кантората му, или по-скоро секретарят му казваше, че го няма. Отговаряше уклончиво и едносрично на въпросите му и постоянно свиваше рамене. Дори понякога излизаше и оставяше притеснения кандидат сам в кантората, насред обсъждане на неговите планове. Беше очевидно, че господин Скръби вече не го счита за успешен мъж и денят на изборите ясно показа колко е бил прав.
Джордж Вавасор загуби, но все още имаше петстотин лири в джоба си. Разбира се, че бе обхванат от онова огорчение, което щеше да изпита всеки човек, осъзнал, че е могъл да постигне целта си, ако бе вложил малко повече средства. Но кой можеше да каже дали това бе така? Във всеки случай проходът между лампите бе завинаги затворен за него. Той бе бивш член на парламента от район Челси с петстотин лири в джоба си и почти нищо друго, което би могъл да нарече свое. Какво можеше да направи сега?
След като обявиха резултатите, той произнесе своята реч от трибуната, обещавайки, че ще се кандидатира на следващите избори. После се прибра в квартирата си на улица „Сесил“, за да обмисли спокойно положението си. Бе загубил наследството си. Бе се отказал от всички професии, които някога бе упражнявал. Не бе успял да осъществи амбициите си и не можеше да се надява на политическо бъдеще. Бе се скарал с всичките си приятели. Дори бе успял да отблъсне сестра си, която бе напълно посветена на него. Бе ограбил момичето, за което бе възнамерявал да се ожени, и я бе обидил толкова жестоко, че не съществуваше възможност двамата да се помирят. В момента не разполагаше с нищо друго, освен със себе си и с онези петстотин лири, които все още бяха в джоба му. Какво можеше да направи с тях? И какво можеше да направи със себе си? Известно време разсъждаваше върху тези неща, трезво и спокойно, седейки в удобното си кресло.
От мига, в който се бе уверил, че ще загуби изборите и ще бъде напълно разорен във всяко едно отношение, той бе решил да бъде спокоен в лицето на това падение. Понякога дори се усмихваше, сякаш се присмиваше на собствената си съдба. Загубата на господин Бот бе дошла преди неговата и Джордж му бе написал съболезнователна бележка, пълна с утешителни думи и престорено съчувствие. Бе стиснал ръката на господин Скръби и се бе пошегувал, подканяйки го възможно най-скоро да му изпрати сметката си. Отговаряше с насмешка на всички, които го спираха на улицата, и дори успя да разклати увереността на Калдър Джоунс, въпреки че неговото място бе напълно гарантирано и той нямаше основания да се съмнява в победата си. И сега, докато седеше в квартирата си и се чудеше какво да предприеме, той продължаваше да бъде спокоен. Усмихваше се по същия начин, въпреки че нямаше кой да види тази усмивка. Дори се разсмя няколко пъти, докато напразно се опитваше да убеди самия себе си, че светът и всичко в него бе една безсмислена илюзия.