После се сети нещо, което го накара да се изсмее с цяло гърло.
— Ха-ха! — извика той, стана от креслото и започна да обикаля стаята, стискайки голям нож за писма в ръката си. — Ха-ха!
Изведнъж спря, хвърли ножа, пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и отново се изсмя:
— Ха-ха!
Дълго време стоя в центъра на стаята, а лицето му носеше белезите на този смях, въпреки че нямаше кой да ги види.
Но изведнъж изражението му се промени. Очите му заблестяха свирепо и белегът през лицето му почервеня и зейна грозно. Той се ухили, показвайки зъбите си, и стисна юмруци, въпреки че ръцете му все още бяха в джобовете.
— Проклет да е! — извика той. — Проклет да е сега и завинаги!
Спокойствието му се бе пропукало, защото се бе сетил за онзи проклет старец, който бе превърнал живота му в истински ад и бе успял да го разори от гроба.
— Дано всички демони на ада го измъчват вовеки веков!
Не бе останала и следа от смеха му. Спокойствието му се бе изпарило. Започна да крачи из дневната. Когато се спъна в крака на стола, той го грабна и го запрати през стаята. Но това дори не прекъсна потока на мислите му. Каква беше ползата от тези самозаблуждения? Каква беше ползата от това престорено спокойствие и от този фалшив смях? Бе спрял да се залъгва и чувстваше отчаяние, което бе съвсем неподправено. Какво можеше да направи? Къде можеше да отиде? Откъде можеше да почерпи поне малко утеха в сегашния момент? Никой не може да се справи с бремето на живота без подобен източник на утеха. Вавасор се опита да го открие в бутилката бренди, която стоеше на масата до него. Напълни половин чаша, пръсна малко вода вътре и я изгълта жадно.
— Мътните да ме вземат! — рече той. — Не виждам какво друго бих могъл да направя!
Но къде можеше да отиде? На кого можеше да разчита? Приближи се до високото бюро в ъгъла на стаята, отключи го и извади голям черен револвер. Известно време крачеше с него, държейки го в ръка. После спря, вдигна го и го разгледа. Пробва предпазителя и провери дали барабанът се върти безпроблемно.
— Това би било жалко и недостойно — промърмори той и свали револвера. — И ако все пак реша да го направя, първо ще го използвам за друго.
Наля си още бренди с вода, изпи го на един дъх, хвърли се на дивана и сякаш задряма.
Но не спеше и след известно време някой почука на вратата. Едно-единствено почукване. Той веднага отговори, но не по обичайния начин, канейки човека да влезе.
— Кой е? — провикна се Джордж.
Човекът се опита да влезе, натискайки дръжката на вратата. Но Джордж я бе заключил и ключът бе в джоба му.
— Кой е? — попита отново той, още по-високо и гневно.
— Аз съм — отвърна женски глас.
— По дяволите! — възкликна Джордж Вавасор.
Жената го чу, но не даде знак, че го бе чула. Просто остана на място, чакайки нещо да се случи. Тя познаваше мъжа много добре и знаеше, че трябва да бъде търпелива. И наистина бе търпелива. Освен това беше покорна, въпреки че тази покорност имаше своите граници. Вавасор, след като бе чул гласа й и я бе познал, отново се бе хвърлил на дивана. Минаха му една-две мисли, свързани с бъдещата му кариера. Дойдоха му няколко идеи за револвера, който лежеше на масата. Защо да пуска този човек в квартирата си и да се подлага на изпитанието на един крайно неприятен разговор, когато можеше да сложи край на всичко и да си го спести? В продължение на десет минути той лежеше и разсъждаваше, но после човекът отново почука, прекъсвайки мислите му. Джордж скочи на крака с блеснал поглед. Знаеше, че нямаше смисъл да я моли да си тръгне и да го остави на мира. Тя щеше да стои пред вратата му цяла нощ, ако се наложеше. Може би трябваше да отвори вратата и да я удуши, а след това да прескочи трупа й с револвера в ръка и да извърши другото нещо, което си бе наумил? В такъв случай никога повече нямаше да се върне тук.