— Клетият Джордж! — бе отвърнала Алис. — Несъмнено заслужава нашето съчувствие.
— Несъмнено го заслужава — бе се съгласил Грей.
Двамата не си казаха нищо повече за Джордж Вавасор. Все пак Алис успя да научи нещо от лейди Гленкора, която, обаче, не знаеше цялата история.
— Чух, че се е държал скандално, скъпа моя — рече лейди Гленкора. — Но ти знаеш, че той винаги се държи така. Казаха ми, че се е срещнал с господин Грей и го е обидил. Но може би не бива да го питаш за това, преди да се ожените. След това ще можеш да го питаш каквото си поискаш.
В отговор на това Алис изрази обичайните си възражения и лейди Гленкора, както обикновено правеше, я нарече глупачка.
Склонен съм да мисля, че господин Грей знаеше какво прави. Лейди Гленкора веднъж му се скара за това, че не предприема нищо.
— Ще заминем за Италия, преди въпросът да бъде решен — рече тя. — И се съмнявам, че ще можете да дойдете с нас, ако не е.
Господин Грей отвърна, че няма никакво намерение да идва с тях в Италия.
— Тогава въпросът ще бъде отложен с още година-две, а пък и двамата вече сте доста стари.
— Ние старците имаме търпение — отвърна Грей, смеейки се.
— Ако бях на ваше място, щях веднага да отида при нея и да й кажа, без никакви увъртания, че трябва да се омъжи за мен, след което щях да я разтърся. Сигурен съм, че ако й се накарате, тя ще се вразуми.
— Защо вие не пробвате това, лейди Гленкора!
— Не мога. Тя се кара на мен, а не обратното. Вие също ще й се карате, след като се ожените. Двамата е господин Палисър много си приличате. Толкова сте непорочни, че една жена не би могла да открие дори дупчица в някой от чорапите ви.
Но лейди Гленкора грешеше. Нямаше съмнение, че Алис щеше търпеливо да изслуша укорите на своя любим и да признае греховете си към него със себеотрицанието, което той би очаквал от нея, но в никакъв случай нямаше да бъде склонна да му се подчини по въпроса, по който той имаше нужда от нейното подчинение. Господин Грей разбираше, че тя първо трябваше да прости на самата себе си за злината, която бе извършила (или поне частично да си прости за нея), преди да може отново да се сгоди за него.
Дните им в Люцерн минаваха тихо и безметежно. Преструваха се, че четат, пишеха много писма, плаваха с лодки и яздеха понита… но после язденето на понита бе внезапно прекратено след категорична забрана от страна на господин Палисър. Причината за тази забрана трябва да бъде обяснена и ще направя това сега. През този период на разходки с понита и лодки, каретата, която лейди Гленкора ненавиждаше, не се ползваше и тя си прекарваше отлично без нея. Господин Палисър получаваше политически писма от Англия, които караха устата му да се пълни със слюнка, а сърцето му с тъга. По тази причина бе станал много раздразнителен. Парламентът не беше в сесия и правителството, разбира се, щеше да остане непокътнато до следващия февруари. Но не беше ли възможно да присъства на кърпенето, когато се отвореше следващата дупка в кабинета? Господин Палисър беше верен на думата си и бе обявил намерението си да отсъства поне една година. Продължаваше да обсъжда предстоящите си пътувания с Грей, сякаш бе невъзможно те да приключат преди следващия Великден. Въпреки това въздишаше по Уестминстър и милееше за алманасите, които се трупаха в Мачинг. Но после до него достигна една неочаквана новина, която разстрои всичките му планове, сложи край на язденето на понита, направи Алпите непроходими и железопътните линии опасни, прокуди Бурго Фицджералд от мислите му и го обърка дотолкова, че вече дори не можеше да изчислява грешките на сегашния канцлер на хазната. Целият му свят бе изваден от дълбините и издигнат до абсолютните висини. Лейди Гленкора бе прошепнала в ухото на съпруга си, че бе възможно да е… въпреки че още не бе напълно сигурна… но бе много вероятно… След това бе избухнала в сълзи и бе положила глава на гърдите му, когато той седнал до нея на леглото.
Господин Палисър не беше на себе си, когато я остави, с намерението веднага да телеграфира на шестимата най-добри лекари в Лондон и да ги помоли да дойдат в Люцерн. Разходи се до езерото и десетина минути го обикаляше в състояние на почти трескаво ликуване. Не помнеше къде се намираше и какво точно вършеше. Единственото нещо на този свят, което му бе липсвало, единствената радост, за която бе копнял и която обединяваше повечето мъже, най-накрая щеше да бъде негова. След няколко минути вече му се струваше, че усеща русите главици на двамата си мъжки наследници под ръцете си, като единият щеше да управлява в Гадъръм, а другият да ораторства в Камарата на общините на Англия. През последните осем или девет месеца, откакто бе загубил всякакви надежди по този въпрос, той се бе чувствал принизен и низвергнат, въпреки всичките си постижения. Какво значение щеше да има, ако завладееше целия свят, ако не оставеше никой след себе си, който да продължи делото му? Говорейки тези неща, трябва да му отдадем заслуженото. Господин Палисър не бе достатъчно хитър, за да скрие това разочарование от жена си. Не знаеше достатъчно за социалния живот на мъжете и жените, за да го направи успешно. Но въпреки това бе опитал. Нито веднъж не я бе обвинил за разочарованието си — нито с поглед, нито с тон. И вече й бе простил всичко. Бурго Фицджералд беше мит. Госпожа Маршъм никога повече нямаше да се доближи до жена му. Господин Бот беше прокуден завинаги (той дори не бе успял да запази мястото си в парламента). Денди и Флърт щяха да се хранят с позлатена царевица, а над руините винаги щеше да се издига изкуствена луна. Само ако онези проклети швейцарски понита за езда не бяха пресекли пътя на жена му! Той отиде в конюшнята и нареди понитата незабавно да бъдат изпратени в четирите краища на кантона. След това инспектира възглавниците в каретата. Бяха ли достатъчно сухи? Август беше топъл месец в Люцерн, следователно можеше да приеме, че са сухи.