— Какво има сега, Плантагенет? — попита жена му.
— Нищо — отвърна той. — Нищо. Няма значение.
— Ще направим ли онази разходка до параклиса?
Ставаше дума за параклиса на Вилхелм Тел, който се намираше от другата страна на езерото. За да го достигнат, трябваше да прекосят езерото с параход.
— Не! — отвърна той, почти крещейки. — Няма да ходим там.
— Няма причина да се гневиш — рече тя, сякаш господин Палисър би могъл да не се ядоса на такова предложение в такъв момент.
На следващия ден лейди Гленкора се върна от вечерната си разходка със зачервено от дългото ходене лице.
— Господи, Гленкора! — възкликна нейният съпруг. — Нима искаш да се погубиш?
Господин Палисър настояваше тя да се храни шест или седем пъти дневно и постоянно й повтаряше, че яде прекалено много, спомняйки си една стара пословица за това, че трябва да се яде често, но по малко. Той я наблюдаваше почти толкова зорко, колкото я бяха наблюдавали госпожа Маршъм и господин Бот и лейди Гленкора знаеше, че го прави. Тя допълнително влошаваше ситуацията, като постоянно предлагаше да правят неща, които знаеше, че той никога не би й позволил, с целта да се наслади на изуменото му изражение. Това бе забавно за нея, но не бе забавно за никой друг.
— Алис, кълна се, че това ще ме убие — заяви тя. — Вече не мога да излизам от къщата, освен ако не съм с каретата или с него.
— Няма да продължи още дълго.
— Не знам какво смяташ за дълго. Що се отнася до това да се разхождам с него, просто не мога! Върви със скорост от един километър в час! И постоянно ме кара да се чувствам глупаво. Нямах представа, че ще стане толкова грижовен. Не спира да ме намята и загръща.
— Съвсем скоро ще започне да намята и загръща някой друг.
— Ако имаш предвид бебето, съмнявам се, то ще преживее грижите му. Ако изобщо има бебе…
— Предполагам, че рано или късно ще има — отвърна Алис.
— Не ставай глупава! Ако бебето се роди, ще взема нещата в свои ръце. Може да прави каквото си иска с мен. Не мога да го спра. Но няма да допусна някой да прави каквото си иска с бебето ми. Знам, че по тези въпроси разбирам много повече от него. Не се съмнявам, че е много умен в парламента, но ми се струва, че не разбира от нищо друго.
Алис произнасяше мъдра реч в отговор на тези думи, когато лейди Гленкора я прекъсна.
— Сигурна съм, че господин Грей няма да бъде толкова досаден.
Алис веднага млъкна.
Когато първоначалното вълнение от щастливото събитие отмина, да кажем две седмици след деня, в който лейди Гленкора бе дала повод на съпруга си да ликува и след като самият херцог бе уведомен и бе изпратил своя отговор, господин Палисър започна приготовленията за завръщането им в Англия. Отговорът на Негова Светлост бе съвсем кратък:
„Скъпи мой Плантагенет,
Предай моята любов на Гленкора. Ако е момче, разбира се, че ще бъда един от неговите кръстници. Принцът, който е много мил, може би ще склони да бъде другият. Съветвам ви да се върнете възможно най-скоро.
Твой любящ чичо,
Въпреки че бе съвсем кратко, това бе най-дългото писмо, което господин Палисър някога бе получавал от херцога.
Имаше много спорове относно начина, по който трябваше да се приберат в Англия.
— О, що за глупости! — възкликна Гленкора. — Защо просто не се качим на експресния влак за Лондон?
Господин Палисър я изгледа с изражение, пълно с укор и тъга. Напоследък винаги я гледаше по този начин.
— Плантагенет, ако наистина си решил да прекосиш целия континент в онази противна карета и да прекараш хиляда дни на пътя, няма да дойда с теб. Отказвам да се подложа на това мъчение.
По-късно тя сподели с Алис:
— Иска ми се да не му бях казвала. Нямаше да разбере, преди да сме се върнали вкъщи.
Накрая господин Палисър склони да се вслуша в мнението на двама местни лекари — един швейцарец и един англичанин, който живееше в Берн, но бе извикан в Люцерн. Те предложиха да пътуват с влак, а господин Палисър бе получил и няколко писма от лондонски лекари, изразяващи същото мнение. Накрая бе постигнато съгласие да пътуват с експреса за Лондон, но щяха да си почиват, прекарвайки по един ден на всяка спирка. Първата, разбира се, беше Базел, а втората Баден.
— Много искам отново да видя Баден — рече лейди Гленкора. — Може би ще успея да си върна онзи наполеон.