Това щеше да бъде сутринта на последния й ден в Люцерн и когато се съгласи, Алис много добре знаеше какво щеше да последва. Но тя не каза нищо на лейди Гленкора и не наруши традицията бъдещите планове на семейство Палисър да бъдат единствената тема на разговор, както бе ставало всяка вечер, откакто лейди Гленкора бе съобщила добрата новина на своя съпруг. Винаги прекарваха един час заедно след вечеря, преди на Алис да й бъде позволено да си легне, и през този час тревогите и притесненията на младото семейство бяха обсъждани в такива подробности, че Алис почти се отегчаваше. Но тя бе търпелива с братовчедка си и тази вечер прояви същото търпение.
След като остана сама, тя се помъчи да вземе окончателно решение относно онова, което щеше да му каже утре: решение, което трябваше да бъде крайно и нямаше да зависи от ораторските му умения. Но подобни решения не бяха лесни за взимане и Алис прекара половината нощ в напразни опити. Тя знаеше, че обичаше господин Грей. Знаеше, че той й бе толкова верен, колкото слънцето бе вярно на земята. Знаеше, че щеше да се чувства в пълна безопасност с него, във всяко едно отношение. Знаеше, че лейди Гленкора щеше да ликува, а баща й щеше да се зарадва. Знаеше, че графините щяха да отворят обятията си за нея (въпреки че този факт едва ли имаше голямо значение). Знаеше, че този съюз щеше да й даде всичко, което една жена можеше да се надява да получи, сключвайки брак. Но въпреки това тя реши да откаже на своя любим. Нямаше право да бъде приета обратно след злината, която бе извършила, и не можеше да допусне да бъде приета обратно като обект на съчувствие и прошка.
— Къде отиваш? — попита братовчедка й, когато я видя да слага шапката си след закуска.
— Излизам на разходка… с господин Грей.
— По уговорка?
— Да, по уговорка. Помоли ме вчера.
— Значи всичко е решено, а не си ми казала!
— Често ти повтарям, че всичко е решено. Вчера ме помоли да изляза на разходка с него тази сутрин и не можех да му откажа.
— Защо би искала да му откажеш?
— Не съм казала, че искам. Но мразя сцените и ми се струва, че и за двама ни щеше да бъде по-добре, ако можехме да се разделим без нуждата от подобни интимни разговори.
— Алис, ти си пълна глупачка!
— Често ми го повтаряш.
— Сега той ще ти каже онова, заради което е дошъл чак дотук. Беше изумително бавен, но колкото и да е бавен, ти си още по-бавна. Ако не се сдобриш с него сега, наистина ще си помисля, че си много проклета. Превърнала съм се в лейди Мидлотиан. Просто не те разбирам. Знам, че искаш да бъдеш негова съпруга и знам, че той иска да бъде твой съпруг. Единственото нещо, което ви държи разделени, е твоят инат… просто защото си казала, че не го искаш! Струва ми се, че ако лейди Мидлотиан и всички останали те потупат по гърба и ти кажат, че постъпваш правилно, веднага ще го помолиш да се ожени за теб, само за да им се опълчиш. Можеш да бъдеш сигурна в едно Алис. Ако му откажеш сега, ще бъде за последно.
Алис трябваше да изтърпи всичко това и още, преди господин Грей да дойде да я вземе, като се стараеше да отговаря лаконично на всички обвинения.
— Правиш ме много нещастна, Гленкора — рече тя накрая.
— Иска ми се да можех поне малко да те разчувствам — отвърна лейди Гленкора, — за да те завари по-мека, по-отстъпчива и по-податлива.
Точно в този миг господин Грей влезе, като изглеждаше така, сякаш не му предстоеше нещо по-вълнуващо от обичаната спокойна сутрешна разходка. Алис веднага стана.
— Значи двамата с Алис ще се сбогувате — рече лейди Гленкора.
— Трябва да бъде направено рано или късно — отвърна господин Грей и двамата тръгнаха.
Онези, които познават Люцерн (а вече почти всички го познават), несъмнено помнят големия хотел, построен близо до кея за параходи, както и църквата на хълма, който се пада вляво, когато излезете от странноприемницата. Църквата е съвсем близо до езерото и около нея има гробище. Гробището е заобиколено от галерия със сводове, през чиито арки и отвори, хората, разхождащи се там, могат да гледат надолу към сините води на езерото или напред към величествения бял масив на планината Пилатус. Това е една от най-красивите гледки в тази приказно красива страна и според мен надгробните плочи, покрай които човек минава и които го заобикалят отвсякъде, се добавят към чара на мястото. Именно тук дойдоха Алис и Джон Грей. Съмнявам се, че той бе планирал това. Тя несъмнено щеше да тръгне натам, накъдето той я поведеше. Изминаха пътя от странноприемницата до църковната порта за по-малко от десет минути и разходката им свърши. Но мястото бе уединено и бяха сами, така че господин Грей реши, че моментът бе подходящ да каже онова, което си бе наумил. И преди се бяха разхождали в двора на тази църква, но винаги в компанията или на лейди Гленкора, или на нейния съпруг. Не си казаха почти нищо, докато бавно се катереха нагоре по хълма, а онова, което си казаха, не беше важно.