— Да влезем тук за малко — предложи той. — Това е най-красивото място в Люцерн и кой знае кога ще го видим отново.
Влязоха в гробището и седнаха на една от амбразурите, откъдето се откриваше прекрасна гледка към езерото.
— Най-вероятно никога — отвърна Алис. — Но аз за втора поредна година идвам тук.
Тя потрепери, когато си спомни предишното посещение в компанията на Джордж Вавасор. Мисълта я накара да се намрази. Често си бе казвала, че през последните няколко години бе направила много грешки и напълно заслужаваше тази омраза. Едва ли имаше жена, която да цени по-високо идеята за женското постоянство и едва ли имаше жена, предала тази идея по такъв категоричен начин. Той й даде време да помисли над всички тези неща, докато седеше на амбразурата и гледаше надолу към водата.
— Но по-скоро бих предпочел да живея в Кеймбриджшир — бяха първите му думи.
— Защо?
— Отчасти защото човек оценява красотата само тогава, когато е положил усилия, за да я открие, и отчасти защото тази красота, както и романтиката, свързана с нея, не бива да се превръща в най-важното нещо в живота на човек. Романтиката, ако изобщо се появи, трябва да идва и да си отива неочаквано и ненадейно.
— Бих искала да живея на красиво място.
— И аз бих искал да водя романтичен живот. Но тези неща губят своя чар, когато станат ежедневно явление. Когато някой е задължен да пътува два пъти в месеца до Виена или Санкт Петербург, едва ли се наслаждава на преживяването.
— Въпреки това бих искала да живея на красиво място — каза Алис.
— Аз пък искам да дойдеш да живееш на едно много грозно място. Известно време той мълчеше. Не поглеждаше към нея, а вместо това се взираше в планината, надвиснала над езерото. Тя също не продумваше и не го поглеждаше. Знаеше, че той всеки момент ще поиска ръката й. Цяла нощ си бе представяла този момент, но сега, когато той най-сетне бе дошъл, не знаеше какво да мисли.
— Едва ли ще позволиш на това обстоятелство да те разколебае, ако решиш да ми станеш жена — продължи той.
— Кое обстоятелство?
— Фактът, че Недъркоутс не е толкова красиво място, колкото Люцерн.
— Това няма нищо общо — рече Алис.
— Не би трябвало да има.
— Абсолютно нищо общо — повтори Алис.
— Това означава ли, че ще дойдеш? Ще дойдеш ли в Недъркоутс като моя съпруга? Ще ми помогнеш ли да бъда щастлив сред всичката тази грозота? Ще дойдеш ли, за да бъдеш моето красиво нещо, моето съкровище, моята радост, моята утеха и мой най-верен съветник?
— Нямате нужда от съветници, господин Грей.
— Никой мъж не е имал по-голяма нужда от съветник. Алис, това бе една много лоша година за мен и ми се струва, че ти също не беше щастлива.
— Не бях.
— Да я забравим тогава… или поне да се престорим, че сме я забравили. Преди дванайсет месеца ти беше моя. Беше толкова моя, че имах правото да се хваля с теб пред приятелите си.
— Едва ли е имало с какво толкова да се хвалиш.
— Те не бяха на това мнение. Двамата близки приятели, с които споделих радостта си, заявиха, че ще бъдем много щастливи заедно. Що се отнася до мен, аз бях сигурен, че ще бъда щастлив с теб. Никой мъж не е бил по-доволен от сделката, която е сключил, от мен. Да се върнем към тази сделка и да се престорим, че последните дванайсет месеца не са се случвали.