Искането й бе в този дух:
— Искам да ме заведеш в игралните зали! — рече тя.
— Игралните зали! — възкликна смаяно господин Палисър.
— Да, Плантагенет, игралните зали. Ако миналия път бе дошъл с мен, нямаше да направя глупостта да сложа онази монета на масата. Искам просто да разгледам мястото. Тогава не видях нищо, защото бях твърде ужасена, когато открих, че съм спечелила.
Господин Палисър бе наясно, че всички в Баден, или по-скоро всички чужденци в Баден, се събираха в игралните зали. Може би самият той бе любопитен относно това как изглеждаха хората, когато губеха собствените си пари или печелеха чужди. Знаеше как изглежда един министър, когато губи или печели данък. Беше участвал в обсъждания на милиони и дори десетки милиони в комитетите на Камарата. Познаваше вълнението на парламентарните гласувания на бюджета. Но досега не бе виждал как сиромах залага последния си наполеон и прибира една шепа злато от масата. Освен това му бяха казали, че жена му трябва да се разхожда след вечеря и той се съгласи през втората им вечер в Баден да разгледат игралните зали.
— Може би ще си върна загубения наполеон — рече Гленкора на Алис.
— И може би ще ми бъде простено, когато някой види колко е трудно да бъдеш усмирявана — заяви Алис, гледайки към господин Палисър.
— Надявам се, че не говорите сериозно — промърмори той.
Беше очевидно, че се страхува от резултата от този експеримент.
— Не съм сигурна — обади се лейди Гленкора.
Тръгнаха заедно, като господин Палисър кавалерстваше на жена си, а господин Грей държеше Алис под ръка. Завариха всички зали претъпкани. Първо минаха през различните салони, като коментираха шепнешком хората, покрай които минаваха, и слушаха бързите и монотонни гласове на крупиетата, ръководещи игрите. Около всяка маса имаше голяма тълпа от играчи, бъдещи играчи и обикновени зяпачи, така че не успяха да видят много от самите игри. Лейди Гленкора не беше доволна. Тя искаше да разбере какво правеха тези мъже и жени и дали крупиетата наистина имаха рога. Искаше да види лицата, които бяха издължени от мъка, както и онези, които сияеха от щастие. Искаше да разбере какво се случваше около тези маси и може би да научи важен житейски урок.
— Да постоим малко тук — рече тя на съпруга си и спря на ъгъла на масата, около която се бе събрала най-голямата тълпа. — След няколко минути ще можем да видим.
Господин Палисър се съгласи и отстъпи мястото си на Алис, която се придвижи напред с жена му. След няколко минути се отвори пролука и всички видяха изрисуваната покривка и парите, лежащи върху нея, лопатките на крупиетата и самите крупиета, ловко раздаващи картите, както и може би най-интересното нещо от всичко: лицата на играчите. Грей надзърташе над рамото на Алис. Господин Палисър също наблюдаваше, но двамата по-скоро следяха играта. Първоначално Алис и Гленкора правеха същото, но след време събраха достатъчно смелост, за да разгледат самите играчи.
Масата бе дълга и имаше четири ъгъла. Мъжът, раздаващ картите, седеше срещу ъгъла, до който бяха застанали. Срещуположният ъгъл бе най-отдалечен от тях и от мястото, където бяха застанали, и те едва го виждаха. Всъщност лейди Гленкора не виждаше повечето хора, застанали там, а господин Палисър, който стоеше зад нея, не виждаше никого. Но Алис и господин Грей (не че той се интересуваше от подобни неща) можеха да разгледат лицата на всички около масата, с изключение на хората, седящи най-близо до тях. Не след дълго вниманието на Алис бе привлечено от поведението и странното излъчване на млад мъж, седящ именно в този ъгъл. Той се бе облегнал отпуснато на масата и бе облечен в сако от памучно кадифе, а кръглият му цилиндър бе нахлупен толкова ниско над очите, че почти закриваше лицето му. Но само след миг той повдигна шапката си, грабна няколко златни монети от купчината под лявата си ръка и ги избута върху едно от деленията, начертани на покривката. Направи го е привидно равнодушие, сякаш за него нямаше значение къде точно ги поставя. Повечето хора избираха мястото много внимателно, а някои поставяха залозите си върху линиите, заемайки две или дори четири отделения, или пък разделяха монетите и си избираха три или четири числа, спазвайки някакви свои въображаеми правила. Но този мъж заложи всичко на едно число и остави монетите там, където бяха попаднали по силата на случайността. Алис не можеше да не се вгледа в лицето му. Очите му бяха кръвясали, а когато избута шапката си назад, тя видя, че косата му бе мазна и разрешена. Въпреки това в лицето му имаше нещо, което никоя жена не би могла да пренебрегне. Беше лице, което незабавно я спечели на негова страна, както бе печелило всички хора в живота му. В този случай той спечели раздаването и Алис го видя как прибира златото си със същото безразличие, е, което го бе избутал на масата.