— Не знам какво друго бих могъл да ви предложа — рече Палисър.
— Нищо не можете да ми предложите. Единственото, което можете да направите за мен, е да кажете сбогом на жена си от мое име. Лека нощ, господин Палисър. Лека нощ.
Господин Палисър си тръгна, чувствайки, че нямаше какво повече да каже. Стисна ръката на Бурго и бързо се спусна надолу по хълма. Докато слизаше, той мина покрай мъжа, който ги бе следил.
— Господин! Господин! — изсъска той.
— Какво искате от мен? — попита господин Палисър на френски.
Мъжът също заговори на френски:
— Има ли някакви пари? Дадохте ли му някакви пари?
— Не съм му давал пари — отвърна господин Палисър.
Той не знаеше какво трябваше или не трябваше да казва при такива обстоятелства.
— Тогава лошо му се пише — заяви мъжът. — А преди малко можеше да спечели две хиляди франка! Колко жалко наистина! Има ли някакви приятели, сър?
— Да, има приятели. Но не знам дали бих могъл да му помогна.
— Фицджералд… името му е Фицджералд, нали?
— Да — отвърна господин Палисър. — Името му е Фицджералд.
— Ах! Има толкова много хора с това име в Англия. Господин Фицджералд от Лондон… няма ли друг адрес?
— Ако имаше и го знаех, нямаше да ви го кажа без негово разрешение.
— Но какво ще правим? Как трябва да постъпим? Може би ще отнеме собствения си живот. Дължи ни за пансион за пет седмици. Да, за пет седмици. И за вино. Ах, колко много вино! Един лорд мина през Баден и му даде пари. Но ги заложи и ги загуби. Разбира се, че ги загуби. Но, Мили Боже, тази нощ можеше да спечели две хиляди франка! Да, две хиляди франка!
— Вие съдържателят ли сте?
— Негов приятел, сър, просто негов приятел. Истината е, че съм главният портиер. Моя работа е да се грижа за джентълмените, които понякога не са… не са съвсем…
Господин Палисър чудесно разбра какво се опитваше да му обясни портиерът. Той го попита за името на хотела и му обеща да се отбие утре сутринта, преди господин Фицджералд да е станал, което, имайки предвид плановете на господин Фицджералд, едва ли означаваше, че щеше да му се наложи да стане много рано.
Лейди Гленкора посрещна съпруга си силно разтревожена и неговият разказ изобщо не я задоволи. Той й описа разговора си с Бурго, както и другия си разговор с главния портиер на хотела.
— Ще го направи, сигурна съм! — каза лейди Гленкора, когато чу предположението на мъжа, че Бурго може да отнеме живота си. — Ще го направи и как бих могла да го понеса?
Господин Палисър се опита да я успокои, като й каза за обещанието, което бе дал на портиера, да посети хотела на следващата сутрин. Лейди Гленкора прие това като нещо положително и се опита да убеди съпруга си да не жали средства в опитите си да помогне на Бурго.
— Не е имал причина да откаже парите — рече тя. — Никаква причина. Нима те не му бяха обещани? Нима нямаше право да ги получи?
На господин Палисър не му бе лесно да обсъжда тази тема. Не можеше да каже на жена си, че Фицджералд е задължен да приеме помощта му, но я увери, че парите му ще бъдат на негово разположение и ще направи всичко по силите си, за да му помогне.
На следващата сутрин той отиде до хотела и се видя с истинския съдържател. Той се оказа разумен, спокоен и добронамерен мъж, движен от напълно рационалното желание клиентите да плащат сметките си. Всъщност не бе толкова настоятелен по този въпрос, колкото са повечето английски съдържатели. Недоволството му идваше от факта, че не можеше да направи нищо с джентълмена, който лежеше в леглото му на горния етаж.
— Закусил ли е? — попита господин Палисър.
— Дали е закусил? О, да — засмя се съдържателят.
Бурго му бе дал подробни инструкции относно закуската. Бе пожелал котлетите му да бъдат подправени по точно определен начин, с много лют червен пипер. И те бяха подправени по този начин. Бе поръчал бутилка Сотерн, но съдържателят бе решил, или може би главният келнер, действайки от негово име, бе решил, че бутилка обикновено селско вино би свършила работа. Тази бутилка току-що бе изпратена в стаята му.
Господин Палисър седна в малката стаичка на съдържателя и помоли да му донесат сметката на Бурго Фицджералд.
— Мисля да я платя — заяви той.
— Както желаете, мосю — отвърна съдържателят, но очите му проблеснаха доволно.