По време на пътуването господин Палисър невинаги бе сядал срещу жена си. Бе установил, че му е по-приятно да разговаря с господин Грей, отколкото с лейди Гленкора, и по тази причина както дамите, така и господата бяха общували предимно помежду си. Можете да си представите какво бяха обсъждали дамите. Едната щеше да стане съпруга, а другата — майка, като и двете не бяха вярвали, че такова щастие някога ще им се усмихне. Но може да бъде предположено, че за всяка дума, изречена от Алис, лейди Гленкора изричаше поне десет. По време на пътуването мъжете се сближиха още повече, като си говореха предимно за политика. Господин Палисър, който може да бъде считан за лисицата с отрязаната опашка от баснята на Езоп (в този случай опашката бе удобството на семейното уединение), нямаше търпение да препоръча на новия си приятел също да отреже опашката си.
— Щяхте да бъдете прав, ако човек можеше да се задоволи с това да живее само за себе си — обяви той.
— Вие щяхте да бъдете прав — отвърна господин Грей, — ако разговаряхте с мъж, който чувстваше, че би могъл да допринесе с нещо, влизайки в политиката. Но аргументът ви е неефективен, ако препоръчва влизане в политиката с единствената цел мъжът да задоволи собствените си амбиции.
— Разбира се, че човек задоволява амбициите си, но в същото време може да бъде полезен — отвърна господин Палисър.
— Може да бъде полезен или е полезен? — попита господин Грей.
— Точно така. Двете неща вървят ръка за ръка. Човек знае, че амбициите му са били задоволени, когато чувства, че е полезен.
— Но ако чувствате, че не можете да бъдете полезен?
Няма нужда да продължаваме да следим този спор. Много добре знаем какво ще си кажат двамата мъже, защитавайки своите позиции. Знаем, че нито един от двамата няма да бъде напълно обективен, излагайки аргументите си. Мъжете никога не са обективни, когато разговарят помежду си, дори когато правото е на тяхна страна. Не мисля, че досега се е раждал мъж, надарен с такава ораторска дарба, че да може да изразява мъдростта си с думи. Но последствията от този разговор бяха по вкуса на по-слабия от двамата опоненти — по-слаб по отношение на природните си дарби, въпреки че обстоятелствата го бяха поставили в по-силна позиция. Апатичната философия на господин Грей бе разклатена и той слиса и зарадва Алис, когато й заговори за политика, докато се разхождаха в двора на Лувъра.
— Тук всичко е кухо — рече той, имайки предвид френския политически живот.
— Много кухо — отвърна Алис, която не бе привърженик на френския начин за водене на политика.
— От всички форми на управление, тази ми изглежда най-обречена на провал. Казват на мъжете, че са достатъчно мъдри, за да ораторстват, но не достатъчно, за да обличат думите си в действия. Сякаш са ги предупредили, че ходят по барут и затова не им позволяват да палят огън, но в същото време джобовете им са пълни с кибритени клечки. Не вярвам в барута и мисля, че трябва да има огън. Ако не исках да има огън, нямаше да нося кибритени клечки.
— Толкова е странно да те слушам да говориш за политика — отбеляза Алис и се засмя.
Той веднага изостави темата, сякаш се бе засрамил, но няколко минути по-късно отново се върна към нея.
— Господин Палисър иска да се кандидатирам за парламента — рече смело той.
Когато чу това, Алис се умълча. Истината бе, че се страхуваше да каже нещо. След всичко, което се бе случило, тя не смяташе, че има право да показва радостта си. И тъй като знаеше, че не би могла да скрие вълнението в гласа си, продължи да крачи в мълчание, усещайки как ръката й трепери в неговата.
— Ти какво смяташ? — попита той.
— Какво смятам? О, Джон, нима имам право на мнение по този въпрос?
— Имаш по-голямо право на мнение от всеки друг… с изключение на мен, разбира се, тъй като трябва да съм отговорен за действията си. Той ме попита дали бих могъл да си го позволя и отбеляза, че разходите вече не са толкова големи, колкото са били преди няколко години. Струва ми се, че бих могъл да си го позволя, ако избера място, което не е толкова скъпо. Той би могъл да ми помогне.
— По този въпрос не бих могла да имам мнение, разбира се.
— Не, не и по този въпрос. Струва ми се, че бихме могли да се справим. Бихме могли да живеем четири или пет месеца в годината в Лондон, нали? Но що за начин на живот!
Тогава Алис не издържа и сподели мнението си, с много повече страст, отколкото дискретност. Той обикновено бе враждебно настроен към подобни прояви на отявлен ентусиазъм. Но не бе толкова упорит, че да се откаже от плановете си просто поради факта, че Алис ги одобрява. Докато пътуваха към вкъщи, тя си каза, че може би единственият недостатък в характера му е на път да бъде излекуван.