Когато пристигнаха в Лондон, четиримата незабавно се разделиха. Господин Палисър бе решил да заведе жена си в Мачинг без никакво отлагане. По това време Лондон бе почти напълно опустял, понеже сезонът бе приключил. Беше първата седмица на август и тъй като парламентът не бе заседавал от почти два месеца, градът изглеждаше така, както обикновено изглеждаше през септември. Лейди Гленкора щеше да прекара само един ден на улица „Парк Лейн“ и двете с Алис бяха приели, че няма повече да се видят.
— Не е ли странно, че трябва да се разделим след всичкото това време, прекарано заедно? — попита лейди Гленкора. — Сякаш сме водили съвместен живот, който трябва да приключи. Господин Грей, може би следващият път, когато се срещнем, ще бъдем прекалено отчуждени, за да се караме.
— Надявам се, че това никога няма да се случи — каза господин Грей.
— Предполагам, че нищо не може да го спре, нали, Алис? Но помнете, че не бива да се караме при следващата си среща, която трябва да бъде през септември.
— Кълна се, че няма да се караме — отвърна господин Грей, но Алис мълчеше.
Тогава господин Палисър произнесе кратката си реч:
— Алис — рече той и взе ръката й в своята, — предай много поздрави на баща си и му кажи, че ще си позволя да го поканя да дойде в Мачинг за началото на ловния сезон през септември и ще очаквам да те вземе със себе си. Можеш също така да му кажеш, че ще трябва да остане, за да те изпрати, но няма да му бъде позволено да те вземе обратно със себе си.
Това прозвуча много мило на лейди Гленкора и по пътя към вкъщи тя похвали своя съпруг.
Алис настоя да се прибере сама с кабриолет до улица „Кралица Ан“. Господин Палисър й бе предложил карета, а господин Грей, разбира се, бе изразил желание да я придружи, но тя бе отказала и на двамата. Ако Грей бе дошъл с нея, можеше случайно да срещне баща й и Алис не искаше годеникът й да присъства, когато приема поздравленията му. Бяха прекарали нощта в Дувър и бяха пристигнали в Лондон с обедния влак. Когато стигна улица „Кралица Ан“, тя установи, че къщата е празна и съжали, че не бе приела предложението на господин Грей. Но вътре я чакаше писмо, което я накара за миг да забрави както за него, така и за баща си. Лейди Маклауд от Челтнъм бе тежко болна и искаше да види племенницата си „преди да умре“.
„Получих писмото ти — пишеше добрата старица — и много се радвам за теб. Това бе единственото нещо, което ми трябваше, за да се примиря със смъртта. Мисълта, че моето момиче най-накрая е намерило щастието, ми вдъхна нови сили. Дали ще ми простиш, ако ти кажа, че ти прощавам?“
По-нататък тя молеше племенницата си веднага да замине за Челтнъм.
„Вече не умирам — пишеше лейди Маклауд, — но ще ме откриеш много променена и на легло. Докторът намекна, че се страхува от първите студове. Знам какво означава това, мила моя, и ако не те видя сега, преди да се омъжиш, може никога повече да не те видя. Моля те, омъжи се възможно най-скоро. Искам да чуя, че си станала госпожа Грей, преди да си отида. Ако разбера, че си отложила сватбата заради болестта ми, струва ми се, че това ще ме погуби.“
Имаше и второ писмо, което бе от Кейт и бе пълно с поздравления и обещания да дойде на сватбата. „Освен ако не се състои в къщата на някой от знатните ти приятели, разбира се.“
По-нататък Кейт й пишеше, че сватбата на леля Гринаул е насрочена за след две седмици и я молеше да дойде. „Трябва да подкрепяш семейството си — пишеше тя. — Помисли в какво състояние щях да бъда, ако тук нямаше човек, който да ме подкрепя. Ела, моля те. Какво е едно такова пътуване в днешно време? Знаеш, че бих изминала седем пъти по-голямо разстояние за теб. Господин Чийзакър и капитан Белфийлд отново се сдобриха и господин Чийзакър ще бъде шафер. Не е ли прекрасно? Що се отнася до мен, казаха ми, че вече нямам шанс да стана господарка на Ойлимид.“
Алис започваше да си мисли, че я чакат прекалено много задачи. Ако наистина смяташе да се омъжи през септември, дори да бе в края на септември, не знаеше как ще се справи. Но в същото време не можеше да откаже молбите, отправени към нея. Що се отнасяше до лейди Маклауд, тя имаше дълг да я посети и щеше да го направи при първа възможност. Щеше да остане само един ден в Лондон, след което да замине за Челтнъм.