„Замък Рейки, юли, 186–.
Скъпа лейди Маклауд,
Много се натъжих, когато прочетох симптомите, описани в последното ви писмо. Съветвам ви да разчитате предимно на говежди бульон. Трябва да ви го носят без мазнина и не бива да бъде прекалено силен по отношение на месото. В него не трябва да има зеленчуци. Това не е супа, а бульон. Ако нещо би могло да възстанови силите ви, то това е говеждият бульон. Едва ли има нужда да казвам на човек като вас, живял толкова дълго, къде може да открие онази друга сила, която би могла да ви вдигне на крака в такъв момент. Бих ви посетила, ако мислех, че присъствието ми ще ви помогне с нещо, но знам колко сте чувствителна и шокът може да се окаже прекалено голям за вас.
Ако видите Алис Вавасор след завръщането й в Англия, което най-вероятно ще направите, поздравете я от мое име и й кажете, че сърдечно се радвам за това, че всичко е било уредено. Мисля, че тя се отнесе много несправедливо към опитите ми да излекувам раната, но всичко ще бъде простено, включително и първоначалното й ужасно отношение към господин Грей.“
На Алис й бе дотегнало да й прощават и докато четеше писмото, тя си каза, че нямаше нужда от прошката на лейди Мидлотиан.
„Вярвам, че все още можем да бъдем приятели — продължаваше лейди Мидлотиан. — Много се зарадвах, когато разбрах, че господин Палисър има такова високо мнение за нея. Казаха ми, че господин Палисър и господин Грей са станали близки приятели и ако това е така, Алис несъмнено е щастлива от факта, че е могла да окаже такава помощ на бъдещия си съпруг, каквато той несъмнено ще получи от това познанство.“
— Изобщо не съм щастлива и не съм оказвала никаква помощ на господин Грей! — възкликна Алис, неспособна да сдържи гнева си след прочитането на последния параграф.
— Но ползата за него ще бъде огромна, скъпа моя.
— Господин Палисър трябва да бъде толкова благодарен за това приятелство, колкото и господин Грей. А може би повече.
Клетата лейди Маклауд нямаше сили да спори по този въпрос в сегашното си състояние, така че просто въздъхна и прокара съсухрената си ръка по покривката на леглото. Алис дочете писмото без по-нататъшни коментари. В него се казваше, че авторката няма търпение Алис да стане госпожа Грей и много ще се радва да се запознае с господин Грей, като за целта би искала да покани и двамата в замъка Рейки, когато имат възможност да дойдат. Маркизата, при която лейди Мидлотиан бе отседнала, лично й бе заръчала да отправи тази покана. Алис не можеше да не забележи, че поканата на лейди Мидлотиан се отнасяше за чужда къща.
— Сигурна съм, че просто иска да помогне — рече Алис.
— Така е — отвърна лейди Маклауд. — Знаеш, че сигурно ще имаш деца. Само си помисли колко ще бъде прекрасно, ако те опознаят семейство Мидлотиан! Не бива да ги лишаваш от естествените им преимущества.
Алис остана една седмица при леля си и оттам замина директно за Уестморланд. Можем да предположим, че бе дала нареждания относно приготовленията за сватбата през единствения ден, който бе прекарала в Лондон. Бе получила много съвети по този въпрос от лейди Гленкора и несъмнено щеше да получи още през двете седмици, които бе обещала да прекара в Мачинг преди сватбата. Да се надяваме, че бе получила помощ по този въпрос и в Челтнъм. И най-вероятно бе получила. Може би щеше да получи такава помощ и в Уестморланд, стига тя да не бе свързана с наемането на скъпи доставчици за сватбата. Докато бе в Челтнъм, тя реши да не се връща в Лондон преди сватбата. Това решение бе провокирано от едно спешно писмо от господин Грей, както и от едно почти толкова спешно писмо от лейди Гленкора. Ако сватбата не се състоеше през септември, тя нямаше да може да присъства. Всемогъщите богове, които управляваха нейния свят, се бяха срещнали и бяха постигнали съгласие. През октомври лейди Гленкора щеше да бъде отведена в замъка Гадъръм и щеше да остане там до следващата пролет, за да може бебето да се роди в наследственото си имение.
„Каква досада — пишеше лейди Гленкора. — Сигурна съм, че ще бъде момиче. Но херцогът няма да бъде там, освен по Коледа.“
По-нататък тя споменаваше, че покана за церемонията в Мачинг е била изпратена от господин Палисър до господин Вавасор и от лейди Гленкора до Кейт, „с която много искам да се запозная и на която бих се накарала, ако смеех, защото съм сигурна, че е виновна за всичко.“
Седемдесет и осма глава