— Онзи ден Гримзби дойде на лов с мен. Синът на стария Гримзби от Хадъруик, нали го познавате? Осакати червеникавокафявата ми кобила. Но какво значение има? На следващия ден отново отидохме на лов и му осигурих ново животно.
Някои хора смятаха, че бе прекалено мекушав и всички в Норфък знаеха, че младият Гримзби имаше навика да проси ловни коне от всеки срещнат. Напоследък госпожа Гринаул бе опознала господин Чийзакър много добре и бе научила за акрите земя, които притежаваше.
— Не би било редно — бе му рекла тя, — да се изтъквам така, сякаш сама съм организирала събитието или нещо подобно, не мислите ли?
— Може би не. Но бихте могла да дойдете с нас.
— Ще дойда, господин Чийзакър, но само заради своята племенница. Никога не бих си простила, ако я лиша от удоволствията на младостта заради собствените си несгоди. Едва ли има нужда да посочвам, че в момента нищо не би могло да ми достави удоволствие.
— Предполагам, че не — отвърна господин Чийзакър с мрачно изражение.
— И дума да не става — рече госпожа Гринаул и избърса сълзите си. — Що се отнася до възрастта ми, уверявам ви, че мога да танцувам точно толкова леко и чевръсто, колкото останалите дами, но въпреки това…
— Сигурен съм, че можете, госпожо Гринаул.
— Как може една жена да се наслаждава на живота, когато сърцето й е заровено под земята?
— Но няма винаги да е така, нали, госпожо Гринаул?
Госпожа Гринаул поклати глава, сякаш за да покаже, че не знаеше отговора на този въпрос. Най-вероятно щеше винаги да е така, но тя не искаше да разваля момента, правейки подобно тъжно изявление.
— Както вече казах — продължи след малко тя, — ако двамата с вас организираме събитието заедно, то няма как да не бъде успешно, не мислите ли?
Господин Чийзакър се съгласи, че това бе така.
— Разбира се, аз ще осигуря месото, сладкишите и плодовете — каза госпожа Гринаул, — а вие лодките и виното.
— И музиката — добави Чийзакър. — И ще поема всички останали разходи.
Той не искаше да пропусне някой свой принос.
— Бих поела половината разходи за всичко, ако желаете — отвърна госпожа Гринаул, но господин Чийзакър отказа. Той нямаше нищо против да поеме разходите, стига този факт да бъде разгласен.
— Господин Чийзакър, аз наистина смятах да осигуря музиката — продължи госпожа Гринаул. — Повярвайте ми.
— В никакъв случай няма да допусна това, госпожо Гринаул.
— Споменавам го сега, защото смятах да поканя Блоухард. Другият мъж, Флюти, не би се справил на открито.
— Тогава ще бъде Блоухард — отсече господин Чийзакър.
И беше Блоухард. Госпожа Гринаул обичаше да си угажда по тези малки въпроси, въпреки че сърцето й бе заровено в земята.
На сутринта на пикника, господин Чийзакър се отби на улица „Монпелие Парад“, придружен от капитан Белфийлд, чиито дрехи, поне в този случай, не свидетелстваха за някаква свада между него и неговата перачка. Беше облечен прекрасно и изглеждаше готов за работата, която ги чакаше днес. Носеше мнима моряшка куртка, щедро обкичена с месингови копчета, която умело подчертаваше изкусната форма на мнимите му моряшки докови панталони. Под тях се подаваха чифт лъскави обувки от лачена кожа, подходящи за танцуване върху пясък и намекващи, че собственикът им няма търпение да направи точно това и то без да оставя следи, подобно на Венера. Жилетката му бе от фин бял плат, украсен с голям брой позлатени копчета. Имаше лъскави кабари в ризата си и жълти ръкавици от шевро на ръцете си, както и втори чифт в джоба за по-късно, когато захладнееше. Съвършеното му облекло бе предизвикало смут в сърцето на неговия приятел Чийзакър, когато двамата се бяха срещнали. Капитанът бе добре сложен мъж, висок почти два метра, с тъмна коса, тъмни бакенбарди и тъмни мустаци: почти черни, но с онзи подозрителен оттенък, който сякаш крещи „фризьорски салон“. Освен това беше красив и имаше симетрични черти, въпреки че първите симптоми на прекалено честите среднощни забавления можеха да бъдат забелязани върху носа му. Но като цяло имаше приятна външност, поне за онези, които харесват подобни мъже.
Чийзакър също се бе издокарал като моряк. Носеше малко по-груба и отпусната куртка, спускаща се доста по-ниско от тази на капитана. Изглеждаше като дреха, която един моряк наистина би облякъл. Но той се отврати от себе си в мига, в който съзря Белфийлд, защото куражът му бе изневерил и не се бе осмелил да се украси толкова смело.