— Нали? И струва… ох, дори не мога да ти кажа колко струва. Сто хиляди лири, може би повече. Но това е нищо за херцога. Имаше парите и реши да ги изхарчи. Но смешното е, че никой не иска да живее тук. Кой би живял на такова гигантско и занемарено място, ако има удобна малка къща в Мачинг? Помниш ли Лонгройстън и тръбите с гореща вода? Винаги се сещам за клетата херцогиня, когато идвам в Гадъръм. Никой не живее тук и никой няма да живее тук. Херцогът прекарва една седмица в годината в замъка и веднъж Плантагенет ми каза, че мрази да прави дори това. Що се отнася до мен, нищо на този свят не би могло да ме накара да живея тук. Бях се оставила в ръцете им и не посмях да възразя, когато настояха да ме доведат тук, защото… защото се бях опозорила, така да се каже.
— Опозорила? Какво имаш предвид?
— Забавих се прекалено много с младия джентълмен. Но няма да ми погодят този номер отново. Ще се осмеля да им се противопоставя. Хайде, да се махаме оттук. Задават се британски граждани, дошли да видят една от британските забележителности. Това е другото удоволствие тук. Човек трябва да бяга от посетителите. Икономът ми каза, че се оплакват, защото не ги пускат в малката ми спалня горе.
Тази вечер господин Палисър и господин Грей се върнаха заедно от Силвърбридж. Последният вече бе член на парламента, въпреки че първият още не се бе сдобил с тази чест. Изборите в Силвърбридж бяха приключили, но тези в графството още не се бяха състояли. Но господин Палисър нямаше опонент и бе напълно сигурен в успеха си. Вече бе канцлер на хазната и след десет дни щеше да се изправи в Камарата и да предложи новия си план за финансовото развитие на страната. Двамата мъже седяха един до друг в откритата карета, теглена от четири коня. Несъмнено и двамата се чувстваха щастливи от факта, че бяха постигнали целите си, но ми се струва, че ликуването на господин Палисър бе малко по-явно. Не че бе казал нещо на своя приятел с ликуващ тон или пък бе дал някакъв друг израз на радостта си. Беше прекалено уравновесен за това. Но все пак в задоволството му имаше нетипично вълнение и това бе достатъчно за всеки, който го познаваше.
— Надявам се, че ще ти хареса — рече той на Грей.
— Никога няма да ми хареса толкова, колкото на теб — отвърна Грей.
— И защо не?
— На първо място, не съм започнал толкова млад.
— Всеки мъж под трийсет и пет е достатъчно млад за тази работа.
— За да бъде от полза, но не и за да се наслади на преживяването. Освен това не вярвам така, както вярваш ти. За теб британската Камара на общините означава всичко.
— Да, всичко — отвърна господин Палисър с непривичен ентусиазъм. — Всичко, всичко. Камарата и конституцията означават всичко за мен.
— При мен не е така.
— О, но ще стане. Ако работата наистина ти допадне и се впрегнеш сериозно, ще стане. Ще започнеш да чувстваш онова, което чувствам аз. Онзи, който е считан за най-важния член на парламента от колегите си, е пръв сред всички мъже на земята. Така смятам аз. Не знам дали съм го споделял преди, но така смятам.
— И кой е вторият най-важен… кой е ковчежникът на този велик мъж?
— Не казвам нищо за втория най-важен. Не съм сигурен, че има такъв. Чудя се как ще заварим лейди Гленкора и момчето.
Току-що бяха спрели пред входа на замъка. Господин Грей веднага се качи в стаята на жена си, за да приеме нейните поздравления.
— Вече си член на парламента? — попита тя.
— Така ми казаха, но не съм сигурен, че ще бъда, докато не положа клетвата.
— Толкова съм щастлива. Няма по-достоен пост на този свят!
— Жалко, че не си съпруга на господин Палисър. Той постоянно повтаря това.
— О, Джон, толкова съм щастлива. Това е много повече, отколкото заслужавам. Надявам се… всъщност… понякога си мисля…
— Какво си мислиш, скъпа моя?
— Надявам се, че нищо, което съм казала, не те е накарало да го направиш.
— Бих направил много повече, за да бъдеш щастлива, мила моя — отвърна той, прегърна я и я целуна, — много повече, стига да мога.
Вероятно читателите ще се съгласят с Алис, че накрая тя получи повече, отколкото заслужаваше. Всичките й приятели, с изключение на съпруга й, мислеха така. Но тъй като всички й бяха простили, включително и самата лейди Мидлотиан, надявам се, че онези, проследили историята й до нейния край, няма да бъдат по-малко великодушни.