— Господи, каква жена от плът и кръв! — бе казал той на своя приятел Белфийлд, преди да започне да го подозира в предателство. Възхищението му най-вероятно беше искрено, защото по онова време четиресетте хиляди лири не бяха потвърден факт. Разглеждайки въпроса от всичките му страни, господин Чийзакър заключи, че не би могъл да иска нещо повече от това. Ухажването му щеше да бъде справедливо, честно и почтено. Беше преуспял мъж и едва ли имаше нещо, което двамата да не могат да постигнат в Норфък с обединеното си богатство.
— О, господин Чийзакър, защо не се присъедините към тях? — попита госпожа Гринаул. — Едва ли им е приятно без вас. Кейт ще си помисли, че нарочно я пренебрегвате.
— Няма да танцувам, госпожо Гринаул, освен ако не склоните да дойдете с мен.
— Не, скъпи приятелю, не. Няма да направя това. Опасявам се, че забравяте за скорошната ми загуба. Тази покана е като остър упрек за решението ми да се присъединя към вашето празненство.
— Давам ви честната си дума, че не съм искал да ви упреквам, госпожо Гринаул. Наистина не съм.
— Сигурна съм, че не сте. Щеше да бъде недостойно.
— И никой не би могъл да каже това за мен. Едва ли има някой в Норфък, който би ме нарекъл недостоен.
— Сигурна съм в това.
— Наясно съм с недостатъците си, разбира се.
— И какви са вашите недостатъци, господин Чийзакър?
— Ами… може би съм прекадено разточителен. Но винаги имам повод за това. Харча пари, но само за да направя приятелите си щастливи. Мога да ви уверя, че когато съм си вкъщи, изобщо не съм разточителен.
— Разточителността е голям порок.
— О, не съм разточителен в този смисъл. Никак даже. Но когато човек е влюбен и може би си търси съпруга, защо да не се отпусне малко, нали разбирате?
— Вие си търсите съпруга, така ли, господин Чийзакър?
— Ако ви кажа да, сигурно ще ми се изсмеете.
— В никакъв случай. Не бих се присмяла на човек, когото уважавам, знаейки, че той говори сериозно.
— Не бихте? Толкова се радвам. Когато човек иска да каже нещо сериозно, не желае да му се присмиват.
— И освен това как бих могла да се присмея на брака, имайки предвид колко щастлива бях самата аз в това положение? Толкова щастлива!
Госпожа Гринаул попи очи с кърпичката си.
— Толкова щастлива, че може би някой ден ще опитате отново?
— Никога, господин Чийзакър, никога. Така ли обсъждате сериозни неща, без да се шегувате? Любовта, поне този вид любов, е затворена страница за мен. Тя лежи погребана в земята с клетия ми покоен съпруг.
— Но госпожо Гринаул — възропта Чийзакър и се доближи до вдовицата, седнала в края на масата, готов да спори с нея по този въпрос. — Но госпожо Гринаул, мъката убива.
— Понякога си мисля, че наистина ще ме убие.
— В никакъв случай, за Бога! Не и ако успея да я излекувам.
— Много сте мил, господин Чийзакър, но моята мъка не може да бъде излекувана.
— Сигурна ли сте? Знаете ли какво, госпожо Гринаул? Аз наистина не се шегувам. Ако разпитате, ще откриете, че в Норфък няма по-щедър и заможен мъж от мен. Не плащам наеми и притежавам седемстотин акра добра земя. В цяла Англия няма по-добра. От всеки акър мога да изкарам по вол и половина. Просто си направете сметката и ще видите за какво говоря. И имайте предвид, че някои от хората, които обработват собствена земя, се справят по-зле от арендаторите, тъй като са взели големи заеми и месечните им лихви са по-високи от наемите. Аз не дължа пари на никого — нито на човек, нито на компания. Мога да вляза във всяка банка в Норич, без да се притеснявам. Нямам задължения към никого, госпожо Гринаул. Аз съм Самюел Чийзакър от Ойлимид и всичко, което имам, си е мое.