Крайният срок наближаваше, а Алис ставаше все по-сигурна какво трябваше да направи. Смяташе да каже на господин Грей, че не е достойна да бъде негова жена и да го помоли да й прости и да я освободи. Беше убедена, че щеше да бъде свободна в мига, в който кажеше онова, което си бе наумила. Успехът й зависеше от това дали щеше да го каже с достатъчно решимост, така че съсредоточи всичките си усилия в това да изгради тази решимост в себе си. В един момент се замисли дали да не признае всичко на баща си и да го помоли той да говори с господин Грей, но Алис знаеше, че баща й нямаше нито да разбере, нито да одобри решението й. Щеше да я засипе със сурови и неловки думи, които щяха да й бъдат спестени, ако успееше да реши въпроса преди той да научи. Отказа се и от идеята да пише на Кейт, чиито писма напоследък бяха пълни с подигравки по адрес на госпожа Гринаул. Щеше да каже на Кейт веднага след като въпросът бе решен, но не преди това. Беше напълно сигурна, че Кейт щеше да я подкрепи.
Двата дни минаха неусетно и скоро дойде мигът, когато Джон Грей щеше да пристигне. Минутната стрелка на часовника в дневната посочи кръглия час и сърцето на Алис започна да бие със сила, която не можеше да бъда овладяна. Нещото, което смяташе да направи, изведнъж придоби много по-големи измерения отпреди. Осъзна, че възнамерява да извърши крещяща несправедливост, но вече бе твърде късно, за да се откаже. Не можеше да се принуди да размисли просто ей така. Вярваше, че никога не би си простила подобна слабост. Но въпреки това знаеше, че се кани да извърши нещо чудовищно. Когато най-накрая на вратата се почука, тя цялата се разтрепери и дори се уплаши, че няма да може да говори с него. Беше ли възможно неизбежното да бъде отложено с още няколко минути? Не, позна стъпките му по стълбите и в следващия миг той вече беше в стаята.
— Скъпа моя — рече господин Грей и тръгна към нея.
Както винаги усмивката му беше мила и любяща, а тонът на гласа му бе мъжествен, топъл и добронамерен. Докато прекосяваше стаята, Алис си помисли, че всяка жена би се гордяла с такъв съпруг. Беше висок и много красив, с кестенява коса, ярки сини очи и уста като на бог. Именно тази уста караше Алис да се страхува от него, защото бе твърде съвършена. Все още бе облечен в сутрешните си дрехи, но той винаги изглеждаше добре облечен, независимо от това какво носеше.
— Скъпа моя — повтори господин Грей, прекосявайки стаята.
И преди да може да спре него или себе си, той я бе прегърнал и я целуваше.
Грей не заговори веднага за писмото. Сложи я на дивана и седна до нея, след което се вгледа влюбено в очите й, но не за да анализира какво не бе наред с нея, а сякаш бе решил да се наслади докрай на привилегията си на неин любим. В държанието му нямаше укор, поне засега. И не изглеждаше така, сякаш имаше причина да се тревожи за нея. Няколко минути седяха в мълчание, като през това време Алис събираше куража да проговори. Сърцето й бе спряло да препуска и тя бе решена на всичко да каже онова, което си бе наумила.
— Въпреки че се радвам да те видя — промълви най-накрая, — съжалявам, че писмото ми те е накарало да предприемеш това пътуване.
— Накарало! — отвърна той. — Вече би трябвало да знаеш, че нямам нищо против да идвам тук. Нямам толкова много работа в Недъркоутс, за да считам пътуванията си до Лондон за неприятно задължение, особено, при положение че идвам да те видя. Приятно ли си изкарахте в Швейцария?