— Да, беше много приятно.
Алис произнесе това с тона на човек, който очевидно не мисли за отговора, който дава.
— И Кейт вече замина?
— Да, в момента е с леля си на крайбрежието.
— Така разбрах и аз. А братовчед ти Джордж?
— Рядко съм наясно с неговите планове. Може да е в града, но не съм го виждала откакто се върнахме.
— Ах, винаги е така с приятелите, които живеят в Лондон. Освен ако обстоятелствата не ги съберат, разстоянието между тях всъщност е по-голямо, отколкото ако живееха на петдесет мили един от друг в провинцията. Все пак е успял да се справи с багажа ви, без да го изгуби?
— По-скоро попитай дали ние сме изгубили неговия багаж. Но, Джон, ти дойде така неочаквано в Лондон. Защо го направи? За да говориш с мен за писмото ми, нали?
— Да, това е причината.
— Много мислих за това, което ти написах. Наистина много. И стигнах до заключението, че двамата с теб трябва да…
— Спри, Алис. Спри за малко, любов моя. Не говори прибързано. Искаш ли да ти кажа до какво заключение достигнах аз, размишлявайки върху твоето писмо?
— Да, кажи ми, щом смяташ, че трябва да го направиш.
— Може би така ще бъде по-добре. Достигнах до заключението, любов моя, че по време на пътуването ти е било казано или направено нещо, или дори само помислено нещо, което те е накарало да изпаднеш в меланхолия и да изпиташ онази несъществена и неопределена носталгия по миналото, която всички хора усещат в определени моменти от живота си. Малцина от нас не изпитват, поне от време на време, онази нелогична тъга, която, ако не бъде разсеяна веднага, води до лудост и самоунищожение. Добре познавах това чувство, преди да те срещна, но оттогава съм изпълнен с надеждата, че някой ден ще заживееш в дома ми и тази надежда напълно го прогони от сърцето ми. Поне в това съм по-силен от теб. Не говори под влиянието на тази тъга, мила моя, преди да си се опитала да я прогониш от сърцето си.
— Опитах се и не успях.
— Опитай отново, Алис. Тя е много упорита и не се дава лесно, тъй като не принадлежи нито на небето, нито на земята. Не ми казвай думите, които си си наумила да ми кажеш, преди да си влязла в мъжка битка с нея. Мисля, че се досещам какви щяха да бъдат тези думи. Ако ме обичаш, не бива да ги изговаряш. Ако не ме обичаш…
— Ако не те обичам, значи не обичам никого на този свят.
— Вярвам ти. Вярвам ти така, както вярвам в собствената си любов към теб. Вярвам безрезервно в любовта ти, Алис. Знам, че ме обичаш. Вярвам, че мога да чета мислите ти. Кажи ми, че мога да се върна в Кеймбриджшир и оттам отново да изложа аргументите си за ранна сватба. Не смятам да търся скрит смисъл в думите ти!
Тя седеше и мълчаливо се взираше в лицето му. Не беше променила мнението си, но след тези негови думи, не знаеше как да обяви решението си. В държанието му имаше нещо, което я бе изпълнило с благоговение и бе накарало сърцето й да омекне.
— Кажи ми — продължи той, че утре сутринта ще мога отново да те видя и ще бъдеш все така тиха и прекрасна, а утре вечерта ще мога да се отправя към вкъщи с леко сърце. Кажи ми тези неща и няма да те моля за нищо друго.
— Не, не мога да направя това — отвърна Алис.
Господин Грей никога преди не я бе чувал да говори с такъв остър тон.
— Нима меланхолията е твърде силен противник за теб? — рече той с усмивка, след което взе ръката й. Тя не направи опит да я дръпне, но бе странно скована и въпреки че седеше съвсем близо до него, гледаше право напред. — Още не си влязла в схватка с нея. И двамата знаем, че тя е труден и коварен противник. Противник, който кара хората да бъдат изключително жестоки. Алис! Алис! Алис! Опитай се да мислиш за тези неща така, сякаш става дума за друг човек. Ако ставаше дума за твоя приятелка, какво щеше да я посъветваш?
— Щях да я посъветвам да каже на своя възлюбен, ако той е благороден, мил и добър мъж, че не счита себе си за достойна да бъде негова съпруга. После щях да я посъветвам да го помоли за прошка на колене.
Докато говореше, тя падна на колене пред него и се взря нагоре в лицето му с такава тъга и разкаяние, че той почти се разколеба.
Но господин Грей имаше причина да бъде непоколебим и да не й отстъпва нищо. Бе решил да възприема всяко нещо, което Алис му кажеше, като халюцинация на едно болно въображение. Беше си втълпил, че тя е болна и единственият лек за това, което я мъчеше, бе промяна в начина й на живот. Можеше да го отпраща колкото си искаше. Той много добре знаеше, че точно това бе намерението й. Но нямаше да допусне да му каже нещо, което да опропасти плановете им. Бе решил да се отнася с нея така, както един любящ съпруг би се отнесъл с жена си, ако тя внезапно се разболее от меланхолия и обяви, че не иска повече да живее с него. Що се отнасяше до това дали трябваше да приеме думите й като отритване, той по-скоро би преместил овощните дървета от южната стена, защото слънцето понякога грее от север. Не би се отнесъл толкова лекомислено нито към своите интереси, нито към нейните.