— Ами ако съпругът не приеме това извинение, Алис? Аз не бих го приел. Ти си моя съпруга, моя любима, моя половинка, моя избраница. Ти си всичко, което има стойност за мен на този свят, мое съкровище и моя утеха, мое щастие и моя мечта за нещо по-добро, което ме чака по-нататък. Нима мислиш, че ще допусна да ми се изплъзнеш по този начин? Не, любов моя. Ако си болна, ще изчакам да оздравееш и ако ми позволиш, ще бъда твой болногледач.
— Не съм болна.
— Не страдаш от болест, която може да бъде назована по име. Не те втриса и не те боли глава, но въпреки това си болна. Помисли за всичко, случило се между нас. Възможно ли е човек, който не е болен, да иска да сложи край на всичко това без основателна причина?
— Ти отказваш да изслушаш моите причини…
Тя все още бе на колене пред него, взирайки се нагоре в лицето му.
— Ще ги изслушам, но само ако се отнасят за неща, които са мои недостатъци.
— Не, не, не!
— Тогава няма да ги изслушам. Моя работа е да откривам недостатъци в теб и когато открия такива, ще дойда и ще ти се оплача. Скъпа Алис, иска ми се да знаеше колко много копнея за теб.
Той докосна главата й с ръка с намерението да я помилва, но Алис не можеше да допусне това, така че бавно се надигна и застана в центъра на стаята с ръка на масата.
— Господин Грей… — започна тя.
— Това, че се обръщаш към мен по този начин, е част от твоята болест.
— Господин Грей — продължи тя, — мога само да се надявам, че ще се вслушате в онова, което ви казвам.
— О, но аз няма да го направя. Определено няма да го направя, ако то противоречи на моите интереси.
— Мисля за вашите интереси. Наистина мисля за тях. Поне толкова, колкото за своите. Напълно съм сигурна, че не бих могла да ви направя щастлива като ваша жена. Напълно съм сигурна и вярвам, че имам право, въпреки всичко, да ви помоля за прошка и да поискам от вас да развалите нашия годеж.
— Не, Алис, не. Никога няма да получиш съгласието ми. Не мога да ти опиша с какво удовлетворение бих се оженил за теб още утре, още следващия месец, още по-следващия. Но щом това е невъзможно, ще изчакам. Нищо, освен брака ти с друг мъж, не би могло да ме убеди.
— Не мога да те убедя по този начин — отвърна тя с усмивка.
— Не можеш да ме убедиш по друг. Предполагам, че още не си говорила с баща си за това?
— Още не.
— Не го прави, поне засега. Възможно е да се наложи да върнеш думите си назад. Вярвам, че ще признаеш това.
— Не, не е възможно.
— Дай ни шанс — както на мен, така и на себе си. Не виждам нищо лошо в това. Днес няма да те питам какви са твоите причини, Алис. Дори няма да ги изслушам, защото не вярвам, че още дълго ще продължат да ти оказват влияние. Все още ли смяташ да заминеш за Челтнъм?
— Още не съм решила нищо.
— Ако бях на твое място, щях да замина. Струва ми се, че промяната ще ти се отрази добре.
— Да, отнасяш се с мен така, сякаш съм донякъде лекомислена и донякъде луда, но това не е така. Промяната, за която говориш, трябва да бъде в моя характер. И в твоя.
Той поклати глава, но продължаваше да се усмихва. Имаше нещо в непоклатимата увереност на държанието му, което почти я накара да му се ядоса. Сякаш беше толкова убеден в превъзходството си над нея, че можеше да се отнася към всяко нейно решение като към детски каприз. И въпреки че говореше прочувствено за любовта си и за желанието си да заживеят заедно, той сдържаше емоциите си прекалено добре и не показа никаква тъга, когато разбра за решението й. Алис не се съмняваше в любовта му, но вярваше, че той бе господар на тази любов, както бе господар на всичко останало, и раздялата им нямаше да му причини безутешна тъга. В това отношение тя бе подценила неговия характер. Ако го бе познавала малко по-добре, щеше да знае, че тази раздяла щеше да го бележи до гроб. Ако приемеше решението й, той щеше да се върне вкъщи и още на следващия ден да се зарови в книгите си, но никога повече нямаше да може да се разхожда сред цветята в градината с леко сърце. Той бе силен и верен мъж, но може би прекалено уверен в собствените си възможности. Все пак тези възможности бяха много големи. Алис често си бе казвала: „Той е съвършен! Ох, само ако не беше толкова съвършен!“