Господин Грей си тръгна скоро след тази последна размяна на думи.
— Може би — рече той и задържа ръката й малко по-дълго на раздяла, — може би по-добре да не идвам утре.
— Да, по-добре не идвай.
— Съветвам те да не казваш на баща си и съм сигурен, че ще се замислиш, преди да го направиш. Но ако все пак му кажеш, искам да ме уведомиш.
— Защо?
— Защото в такъв случай и аз трябва да говоря с него. Бог да те благослови, Алис! Бог да те благослови, скъпа моя Алис!
След това той си тръгна, а тя дълго време седя неподвижно на дивана, докато не чу стъпките на баща си по стълбите.
— Алис? Още не си си легнала?
— Още не съм, татко.
— Виждам, че Джон Грей е бил тук. Забравил е бастуна си в антрето. Бих го познал сред хиляда други.
— Да, беше тук.
— Алис, какво има?
— Нищо, татко.
— Не се е държал лошо с теб, нали?
— Ни най-малко. Той никога не се държи лошо. Няма никакви недостатъци. Нито един.
— Да разбирам ли, че именно това те измъчва? Грей е прекалено добър. Е, аз винаги съм смятал така. Но това е хубав недостатък.
— Не е недостатък, татко. Други мъже имат недостатъци, но не и той. Но вече се прозявам и съм изморена. Ще си лягам.
— Ще идва ли утре?
— Не. Заминава за Недъркоутс рано сутринта. Лека нощ, татко.
Докато вървеше към спалнята си, господин Вавасор се чудеше какво се бе случило между дъщеря му и нейния любим. „Не знам как ще го търпи — рече си той. — Толкова е надут. Никога няма да забравя как стана за смях, говорейки за Чарлс Кембъл.“
Преди да си легне, Алис седна и написа писмо до братовчедка си Кейт.
Дванадесета глава
Господин Джордж Вавасор вкъщи
Би било несправедливо да се каже, че Джордж Вавасор бе негостоприемен мъж, при положение че имаше навика от време на време да гощава приятелите си в Гринуич, Ричмонд и други подобни места, а понякога ги канеше на вечеря в клуба си. Но никога не канеше хора на закуска, обяд или вечеря под собствения си покрив. През един кратък период, когато все още продаваше вино и живееше в красиво жилище над фирмения си офис на улица „Ню Бърлингтън“, той бе организирал пиршества за настоящи и потенциални клиенти, но тази отговорност не му се бе оказала по вкуса и скоро я бе прехвърлил на един от другите партньори. Оттогава живееше на квартира в края на улица „Сесил“, в един тих район близо до реката и далече от улица „Странд“. Там разполагаше с две най-обикновени стаи на първия етаж и рядко посрещаше гости. Той рядко посрещаше гости по принцип. От време на време някой случаен човек се отбиваше и прекарваше час или два при него, но тези посещения обикновено бяха свързани с работата му. Дори най-близките му приятели не можеха да бъдат видени да се хранят там. Тази квартира бе негово лично убежище и всъщност много малко хора знаеха за нейното съществуване.
Ако това бе възможно, той би предпочел никой да не знае адреса му. Чудя се дали е имал конкретна причина за тази странност. Може би в начина му на живот имаше нещо, което налагаше подобна потайност. Във всеки случай винаги бе живял така, сякаш в някой момент потайността може да се окаже полезна. Когато излизаше вечер, той имаше навика да се облича така, че почти никой да не може да го разпознае. Съседите му дори не знаеха, че има роднини, а повечето му роднини не знаеха, че има квартира на улица „Сесил“. Дори Кейт не бе стъпвала там и адресираше всичките си писма до офиса или клуба му. Той бе мъж, който не обичаше да отговаря на лични въпроси. Ако го бе нямало цял месец и приятелите му го попитаха къде е бил, той винаги отговаряше уклончиво или изобщо не отговаряше. Има много мъже, за които всичко се знае — какво притежават, къде живеят, къде ходят, с колко пари разполагат и как ги харчат. Но има други, за които нищо не се знае и Джордж Вавасор бе именно от тях. Лично аз предпочитам онези мъже, които говорят открито за себе си. Бърборенето може и да е слабост, но според мен потайността е порок.
Вавасор имаше и втора квартира в Оксфордшир, но двете жилища дори не знаеха едно за друго. Той имаше и трето, съвсем скрито от света, за което никога не говореше. Понякога говореше за квартирата в Оксфордшир, но само пред приятелите си и винаги съвсем уклончиво. Когато се озовеше сред ловци, той говореше за двата коня, които имаше в Робъри и казваше, че още не е смогнал да си набави достатъчно жребци, за да си направи конюшня, и най-вероятно никога няма да успее. Все пак посочваше, че в Робъри има два посредствени коня, които са за продан. И конете на Вавасор често се продаваха. Когато той ги яздеше, те винаги се представяха отлично и хората се надпреварваха да ги купуват. И въпреки че споменаваше само два и може би през лятото не държеше повече, той винаги разполагаше с коне, когато бе в провинцията. Човек дори не можеше да си представи, че Джордж Вавасор ще пропусне да отиде на лов, защото няма кон. Той разполагаше и с един верен прислужник в Робъри: възстар коняр с две малки сиви очички под рунтавите си вежди, които сякаш виждаха през вратата на конюшнята. Джордж и Бат Смидърс често водеха дълги разговори до вратата на конюшнята, която се намираше в самото дъно на двора на ловния хан в Робъри. Бат смяташе, че господарят му е изцяло посветен на конете, но често се чудеше защо той не прекарва повече време в Оксфордшир. Бат не знаеше нищо друго за живота на своя господар. Можеше да цитира адреса на неговия клуб в Лондон, но не знаеше никой друг адрес.