Казваш, че не си успяла да го накараш да разбере, че въпросът е решен. Едва ли има нужда да посочвам, че въпросът несъмнено е решен и той трябва да бъде принуден да осъзнае това. Трябва да разсееш всичките му съмнения. Дължиш му го. Предполагам, че думите на един смъртен все пак биха могли да достигнат до ушите му, въпреки че е полубог. Но аз не се тревожа за това, защото ти си достатъчно решителен човек, може би не по-малко решителен от него, въпреки че нямаш много поводи да го показваш.
Що се отнася до другия въпрос, мога само да кажа, че желанието ти ще бъде спазено, поне доколкото това зависи от мен. Не гарантирам, че няма да спомена въпроса в разговор на четири очи с теб. Но упражнявам по-голям контрол върху перото си и ти обещавам, че то никога повече няма да изпише това обидно за теб име.
А сега трябва да ти разкажа малко за себе си… всъщност бих искала да ти разкажа много. Имам такъв прекрасен ухажор! Но вече ти го описах. Става дума за господин Чийзакър, разбира се. Ако ти призная, че той още не е обявил намеренията си, едва ли ще получиш правилна представа за моя успех. Но истината е, че той още не е обявил намеренията си и дори по-лошо: няма търпение да се ожени за друга. За сметка на това този съперник за сърцето му се опитва да го убеди, че трябва да ухажва мен и рано или късно ще го принуди да ми направи предложение. Става дума за леля ми, разбира се, и съм сигурна, че й е предлагал брак поне една дузина пъти. Но леля ми има друг ухажор, капитан Белфийлд, и за мен е съвсем очевидно, че го предпочита. Той е беден безделник, който освен това си пада по чашката. И боядисва мустаците си, което не ми харесва, защото е на четиресет, а се прави на двайсет и пет годишен. Иначе е приятен човек и трябва да кажа, че разбирам защо леля ми го предпочита и одобрявам вкуса й.
Но моят ухажор също има своите достойнства и постоянно се опитва да ме впечатли с описания на тлъстите говеда, които изпраща в кланицата. Той е заможен мъж и ако някога стана госпожа Чийзакър, аз съм сигурна, че нищо няма да ми липсва. Онзи ден посетихме имението му. Бъдещият ми дом се казва Ойлимид. Не звучи така красиво като Недъркоутс, нали? Истината е, че си изкарахме много приятно там! Пристигнахме в десет и си тръгнахме в четири, като за това време ядохме три пъти. Сигурна съм, че видяхме всяка чиния, делва, чаша и прибор в къщата. После ни накара да слезем в избата и ни показа всичките си бутилки с вино и бира. «За всичко това е платено, госпожо Гринаул» — рече ни той, обръщайки се към леля ми с патетична настойчивост, на която не знаех, че е способен. «Всичко в тази къща е мое. За всичко е платено. Аз вярвам, че нищо не е твое, докато не го платиш. Например онази моряшка куртка, с която Белфийлд се бе издокарал на плажа в Ярмът — тя не е негова и никога няма да бъде.» И той намигна на леля ми, сякаш я съветваше да помисли над това, преди да склони да бъде ухажвана от мъж като Белфийлд. После ни заведе във всяка спалня и ни демонстрира всички удобства на дома си. Сигурна съм, че щеше да се насладиш на гледката как вдига покривката на леглото и моли леля ми да опита мекотата на завивките! Тя се обърна към мен и рече: «Кейт, това е най-добре обзаведената къща, в която съм била през живота си!» Аз отвърнах: «Наистина изглежда много уютна», а той възкликна: «Уютна! Да, едва ли има човек, който може да твърди, че в Ойлимид не е уютно.» Веднага се сетих за теб и за Недъркоутс. Двете имения много си приличат, като единствената разлика е, че на едното място тъмничарят е полубог, а на другото грубиян. Що се отнася до мен, ако изобщо някога се сдобия с тъмничар, бих предпочела да е обикновен мъж. Красноречието на господин Чийзакър достигна своя апогей, докато ни развеждаше из фермата. «Госпожо Гринаул, погледнете това» — рече той и посочи към няколко купчини тор, високи колкото сградите в центъра на малък град. «Я виж ти! Наистина впечатляващо!» — отвърна леля ми. Той кимна. «Така е. Имам повече оборски тор от всеки друг фермер в Норфък, благороден или обикновен.» Представи си само, Алис! Всичко това може да бъде мое: одеялата, виното, оборският тор и всичко останало. В това ме увери леля, когато се прибрахме вечерта. Аз отбелязах, че тези неща са били демонстрирани за нея, а не за мен, а тя дори не се опита да го отрече. За нея това нямаше значение. «Той иска съпруга, мила моя, и можеш още утре да го спечелиш, като просто му подадеш ръка». Когато посочих, че той мисли само за едно нещо и направих сравнение с оборския тор, тя просто се изсмя и отвърна: «Парите никога не са мръсни. Нито онези, които ги изкарват.» После заяви, че би искала да прекара зимата в Норич, защото една вдовица би се чувствала прекрасно там, след което ме покани да остана с нея до Коледа. Всъщност тя първо ми предложи този план с идеята, че преживяването ще ми бъде от полза, несъмнено имайки предвид господин Чийзакър, но сега ми се струва, че просто не иска да се отдели от капитан Белфийлд. Във всеки случай вече е решила да замине за Норич и аз й обещах да бъда с нея поне до втората седмица на ноември. Въпреки всички тези нелепости, аз я харесвам. Недостатъците й са ужасни, но поне не се опитва да ги прикрива с неискреност. Никога не се държи глупаво и винаги е добронамерена. Би ми позволила да се пременя от главата до петите за нейна сметка (не че някога бих приела такова разточителство) и вече ми предложи щедър чеиз, ако склоня да се омъжа за господин Чийзакър.