Алис не можеше повече да се преструва. За да продължи да го прави, трябваше да лъже. Не можеше да го остави да говори за Недъркоутс така, сякаш някога щеше да заживее там. Опита се да продължи, но просто не успя да открие начин да го заблуди, без да го излъже.
— Кейт би могла да заживее с мен, ако иска — каза бавно тя. — Всичко между мен и господин Грей приключи.
— Алис! Нима това е вярно?
— Да, Джордж, вярно е. И ако ми позволиш, бих предпочела да не говорим повече за това. Не и днес.
— А Кейт знае ли?
— Да, Кейт знае.
— А чичо ми?
— Да, татко също знае.
— Алис, как мога да не говоря за това? Как мога да не изразя радостта си от факта, че си успяла да се спасиш от робството, което те чакаше в Кеймбриджшир и което щеше да разбие сърцето ти?
— Моля те, не говори повече за това.
— Добре, щом ми забраняваш, ще се подчиня. Но признавам, че ми е трудно. Как мога да не те поздравя?
Тя не отговори, но започна нервно да потропва с крак, сякаш бе загубила търпение.
— Да, Алис, разбирам те напълно — продължи той. — Ядосана си ми. Но нямаш причина да бъдеш изненадана от реакцията ми, след всичко, което се случи между нас в Швейцария. Несъмнено братовчедът, който беше с теб тогава, има право да изкаже мнението си за тази промяна в живота ти и дори е длъжен да го направи, ако напълно одобрява твоето решение.
— Радвам се, че одобряваш, Джордж, но нека не говорим повече за това.
Известно време двамата стояха в мълчание. Алис го чакаше да си тръгне, но не можеше да го помоли да напусне къщата. Беше ядосана както на себе си за това, че му бе разкрила тази промяна в плановете си, така и на него за това, че не бе уважил желанието й да не обсъждат темата. Тя гледаше през прозореца към редицата газени лампи, които в момента палеха, а той продължаваше да седи с лакът на масата, подпрял главата си с ръка.
— Помниш ли как ме попита дали някога си мисля за неща, които ме карат да потръпвам? — обади се Джордж най-накрая. — Помниш, нали? Бяхме на онзи мост в Базел.
— Да, помня.
— Е, Алис, едно от нещата, които ме караха да потръпвам, приключи. Само това ще кажа по въпроса. Дълго ли ще останеш в Челтнъм?
— Само месец.
— И след това ще се върнеш тук?
— Предполагам. Двамата с татко най-вероятно ще посетим Вавасор Хол преди Коледа. Но не знам точно кога.
— Във всеки случай ще се видим, когато се върнеш от Челтнъм, нали? Разбира се, Кейт ще знае плановете ти и ще ми каже.
— Да, Кейт ще знае. Предполагам, че тя ще дойде тук, след като се върне от Норфък. Довиждане.
— Довиждане, Алис. Вече няма да потръпвам толкова често, колкото преди, заради онова, което ми каза. Бог да те благослови, Алис. Довиждане.
— Довиждане, Джордж.
На излизане той взе ръката й и я притисна между своите. В дните, когато бяха заедно, когато бяха сгодени, той бе изразявал любовта си към нея именно по този елегантен начин. Не я бе целувал често и още по-рядко бе обличал чувствата си в думи. Но бе взимал ръката й и я бе държал в своята, стискайки я нежно и гледайки настрани. Тя много добре помнеше допира до неговата длан, която винаги бе хладна. Освен това бе малка и гладка като женска длан, но стискаше здраво. Тогава тя бе обожавала усещането на ръката си, притисната между неговите. Бе вярвала в това докосване и бе възнамерявала да го усеща до сетния си час. Сега му нямаше доверие и когато спомените за отминалите дни нахлуха в главата й, Алис бързо дръпна ръката си. Не бе отритнала най-почтения мъж, живял някога, за това. Джордж Вавасор не бе държал ръката й така, откакто се бяха разделили и сега бе изпитала това чувство отново, няколко часа след като бе възвърнала свободата си. Какво си въобразяваше той за нея? Нима смяташе, че би могла да прехвърли любовта си по този начин, като цвете, извадено от един плик и пъхнато в друг? Той прочете всичко това в очите й и осъзна, че бе избързал.
— Разбирам много добре какво чувстваш в момента — прошепна Джордж Вавасор. — Но не мисля, че е редно да ми се ядосваш за това, че съм неспособен да потисна радостта си от факта, че си успяла да се избавиш от едно голямо нещастие.
И след тези думи той си тръгна.
— Да се избавя! — рече тя и седна на стола, който той бе освободил. — Да се избавя от едно голямо нещастие! Не, това е истинско падение! Ох, какъв мъж загубих само! Мъж, който ме обича истински, но когото смятам да отблъсна!
Мислите й се насочиха към прекрасния дом в Недъркоутс и към стопанина на този дом, който можеше да бъде и неин стопанин. В агонията и отчаянието си, тя си каза, че е направила огромна глупост. Какво я бе накарало да обърне гръб на такава щастлива съдба? Съдба, която всяка друга жена би приела на драго сърце? Нима не бе проявила лудост, отритвайки единствения мъж, когото обичаше и единствения мъж, когото някога бе уважавала?