Но Алис се разтрепери, когато файтонът й спря пред улица „Парамаунт Кресънт“ №3. Както обикновено, леля й я посрещна на прага на дневната и тя видя, че ако някаква горчивина изобщо се бе стопила от лицето й, значи първоначалната й гримаса трябва да е била наистина горчива. Беше изпратила писмото си в последния възможен момент, така че лейди Маклауд да няма време да й отговори. Но отговорът бе изписан на лицето й, разкривено от гняв и тъга.
— Алис! — възкликна тя, след като я прегърна и разцелува. — О, Алис, какво означава това?
— Да, лельо, знам. Ужасно е — отвърна клетата Алис, опитвайки се да превърне цялото нещо в шега. — Младите дами, които не знаят какво искат, могат да бъдат страшно противни. Но ако са се държали противно, когато не са знаели какво искат, единственото, което им остава сега, е да се разкайват.
— Да се разкайват! — отвърна лейди Маклауд. — Да, Алис, надявам се, че ще се разкаеш. Горкият господин Грей. Какво ли си мисли за теб в момента?
— Само мога да се надявам, че дълго време няма да мисли за мен.
— Това са глупости, скъпа моя. Разбира се, че ще мисли за теб и разбира се, че ти ще се омъжиш за него.
— Така ли, лельо?
— Разбира се, че ще го направиш. Нима въпросът вече не бе решен между двете семейства? Лейди Мидлотиан знае всички подробности не по-зле от мен. А ти не му ли обеща ръката си? Наистина не разбирам какво имаш предвид. Не виждам как би могла да се отметнеш. Когато някой джентълмен стори подобно нещо, незабавно го изключват от висшето общество. А при жена е по-лошо.
— Тогава да ме изключат от висшето общество, ако изобщо може да се каже, че съм част от него.
— Но каква подла постъпка, Алис! Принудена съм да го кажа. Това решение ще тежи на съвестта ти!
— Когато ми говориш за висшето общество и за лейди Мидлотиан, лельо, аз винаги съм склонна да се съглася с теб. Може би защото не съм особено привързана нито към едното, нито към другото.
Тук лейди Маклауд се опита да каже нещо, но Алис продължи, смело взирайки се в лицето на леля си, което още повече поруменя.
— Но когато ми говориш за подлите ми постъпки, тогава ще си позволя да бъда свой собствен съдник. Именно гузната ми съвест ме накара да взема това решение. Това и страхът ми да не извърша една още по-голяма злина.
— Трябва да позволиш на по-възрастните да те напътстват, Алис.
— Не. По-възрастните не могат да ме научат на нищо, поне по отношение на този въпрос. Не е редно да влизам в дома на един мъж и да ставам негова жена, ако не смятам, че мога да го направя щастлив.
— Тогава защо прие предложението му?
— Защото сбърках. И нямам оправдание за тази грешка. Ако решиш да ми се караш за нея, можеш да го направиш, лельо. Не възразявам. Но що се отнася до това дали да се омъжа за него или не — това зависи изцяло от моята преценка.
— Жалко, че тогава не си знаела какво искаш.
— Жалко е наистина. Много жалко. Причиних си нещо, което е напълно необратимо. Знам това и съм готова да го приема. Отнесох се несправедливо към него и се разкайвам за това отношение с цялото си сърце. Единственото ми извинение е, че можех да му причиня още по-голяма несправедливост.
Всичко това бе изречено веднага след пристигането на Алис и начинът, по който двете се посрещнаха, не предвещаваше нищо хубаво през следващите трийсет дни, но може би и за двете бе по-добре битката да избухне внезапно и още при първата им среща. По-добре да скочиш във ваната с гореща вода, отколкото да стоиш отстрани и да трепериш, очаквайки неизбежния шок, който можеш да отложиш само с няколко минути. В този случай лейди Маклауд бе скочила във ваната с двата крака и сега извличаше ползата от своята пъргавина.
— Скъпа моя — каза тя — предполагам, че искаш да се качиш горе и да свалиш бонето си. Мери ще ти сервира чай, когато слезеш.
И така Алис успя да избяга от бойното поле, а когато се върна в дневната, най-лошото от бурята бе отминало. До вечерта двете седяха и обсъждаха други неща, пиейки чай. И въпреки че по време на вечерята лейди Маклауд подметна нещо за „клетия господин Грей“, темата не бе подхваната отново. Алис бе много грижовна към леля си, като й съчувстваше за всичките й болежки и отговаряше непривично изчерпателно на нейните въпроси за Челтнъм, същевременно въздържайки се от това да оспорва религиозните й възгледи. След време разговорът се насочи към леля Гринаул, към която лейди Маклауд изпитваше особена неприязън, каквато, впрочем, изпитваше към всички роднини на Алис от бащината й страна. После Алис й предложи да прочете няколко страници от една от онези ужасно гневни книги, които от време на време се появяват, за да ни кажат колко безнадеждно е всичко. Лейди Маклауд обичаше да й казват, че всичко е безнадеждно и тъй като вече не можеше да чете вечер, предложението на Алис й достави истинско удоволствие.