Лейди Маклауд несъмнено се наслади на посещението на своята племенница, но същото твърдение едва ли може да бъде направено за самата Алис. На втория ден не бе казано нищо за господин Грей и тя започна да се надява, че ако постоянно чете на леля си от гневната книга, сърцето й ще омекне. Но изглежда лейди Маклауд просто обичаше да си дава кратки почивки, защото на третия и петия ден тя поднови атаките си.
— Предполагам, че Джон Грей би предпочел годежът да не бъде развалян? — попита направо тя.
Алис напразно се опита да пренебрегне въпроса и дори я помоли да не обсъждат повече темата. Но лейди Маклауд настоя, че има право да анализира решението й, и Алис бе принудена да признае, че той наистина би предпочел годежът да не бъде развалян. Нямаше как да отговори по друг начин, при положение че в момента имаше неговото писмо в джоба си, в което той наричаше годежа „напълно обвързващ“ за него и изразяваше надеждата, че престоят й в Челтнъм ще я накара да преосмисля всичко. Наистина бе махнал с ръка, надявайки се, че това ще й помогне, точно както бе казала Кейт. Алис бе решила да не отговаря на това негово писмо. Сигурно щеше да й пише пак, но тя щеше да го помоли да престане. Вместо да я разубеди, Челтнъм я бе направил още по-уверена в правотата на решението си. Склонен съм да вярвам, че единственото нещо, което би могло да я разубеди в момента, бе посещение от братовчед й Джордж или може би писмо от братовчедка й Кейт. Подмятанията на лейди Маклауд несъмнено не биха могли.
След десет ужасни дни, прекарани в брачни дискусии всяка сутрин и пасажи от гневната книга всяка вечер, с пиене на чай и обсъждане на греховете на Челтнъм по средата, самата лейди Маклауд получи писмо от Джон Грей, в което той я поздравяваше сърдечно и я питаше дали би могъл да посети госпожица Вавасор в дома й в Челтнъм, имайки предвид факта, че двамата бяха сгодени. Освен това изразяваше надеждата, че ще се запознае със самата лейди Маклауд.
Алис бе в стаята, когато лейди Маклауд получи писмото, но тя не каза нищо и племенницата й дори не разбра кой бе подателят. Ето защо тя нямаше никакви заподозрения, когато леля й се оттегли с писмото и нямаше представа, че тя се бе усамотила в спалнята си, гледаща към конюшните, и бе написала отговор на господин Грей, в който го информираше, че с най-голямо удоволствие ще бъде приет в къщата на улица „Парамаунт Кресънт“.
Господин Грей дори бе посочил деня на пристигането си и на сутринта на този ден лейди Маклауд изглеждаше непривично развълнувана, докато пиеше чая си. Безпокойството й направи впечатление на Алис, която й зададе няколко тривиални въпроса, без да предполага, че причината за това безпокойство бе свързана по някакъв начин с нея. Накрая то стана толкова очевидно, че Алис не можеше да не го спомене.
— Нищо ми няма, скъпа моя, нищо — отвърна най-накрая лейди Маклауд, взимайки решение, че още не бе дошъл моментът да уведоми племенницата си за предстоящата визита на господин Грей. Алис я бе разпитала по време на закуската, но леля й не бе казала нищо. Тя изчака чаят да бъде изпит и прислужницата да раздигне масата, преди да започне. Държеше писмото на господин Грей в джоба си и докато се подготвяше, тя го извади и го сложи на масата пред себе си.
— Алис, днес очаквам посетител — рече тя.
Племенницата й веднага се досети кой щеше да бъде този посетител. Най-вероятно всяко момиче щеше да се досети при тези обстоятелства.
— Посетител, лельо? — попита тя, като умело успя да прикрие това, че знаеше.
— Да, Алис, посетител. Трябваше да ти кажа по-рано, но прецених, че… прецених, че ще бъде по-добре да не го правя. Става дума за… за господин Грей.
— Така ли, лельо? Нима идва да види теб?