— Ами… несъмнено по-скоро иска да види теб, Алис, но да, освен това изрази желание да се запознае с мен, което, при тези обстоятелства, ми се струва напълно естествено. Разбира се, че ще иска да обсъди този проблем с приятелите ти, Алис.
— Иска ми се да можех да им го спестя — отвърна племенницата й. — Наистина ми се иска.
— Донесох писмото му. Прочети го, ако желаеш. Написано е много добре и дори не се поколебах дали да приема предложението му. И сега идва въпросът. Какво ще правим с него? Да го поканя ли на вечеря? Предполагам, че няма да очаква от мен да му предложа легло, знаейки, че живея на квартира.
— О, лельо, несъмнено няма да очаква това.
— Но трябва ли да го поканя на вечеря? С удоволствие бих го нагостила, въпреки че не съм богата жена, както знаеш. Но наистина не знам дали да вечеряме заедно, имайки предвид как стоят нещата между вас.
— Няма да се караме, лельо.
— Да, предполагам, че няма. Но ако не можеш да се държиш мило с него…
— Това как се държа с него е моя работа, лельо. Но бъди сигурна, че ще бъда мила в сърцето си. Винаги ще го считам за свой скъп приятел, въпреки че още дълго няма да мога да изразявам тази привързаност.
— Това е много хубаво, Алис, но той ще иска повече. Струва ми се, че е по-добре да не го каня на вечеря.
— Може би си права, лельо.
— Това е период от деня, в който всяка резервираност между хората излиза на преден план. И прислужниците несъмнено ще я усетят по време на вечерята. Мисля, че ще бъде много неловко, ако приеме да вечеря тук.
— Несъмнено ще бъде — отвърна Алис, която нямаше търпение да смени темата.
— Надявам се, че няма да ме помисли за негостоприемна. Иска ми се да можех да направя повече за него, тъй като го харесвам, Алис, сякаш е твой бъдещ съпруг. И както знаеш, когато някой ми дойде на гости в Челтнъм, аз винаги го каня на вечеря и наемам камериера на Гъбинс да ни прислужва.
— От всички хора на този свят, господин Грей е последният, който би се засегнал.
— Този факт само може да ме накара да бъда още по-внимателна. Но мисля, че ще бъде по-добре да дойде вечерта.
— Много по-добре, лельо.
— Най-вероятно ще пристигне в късния следобед и предлагам да го изчакаме. Сигурна съм, че ще иска да говори с теб насаме, следователно аз ще се оттегля в стаята си.
Стая, която гледаше към конюшните! Милата старица!
— Но ако желаеш, първо ще го приема и след това Марта ще те извика.
Марта бе прислужницата на Алис. Самата Алис не се бе насладила на тази дискусия, относно това дали трябваше да поканят годеника й на вечеря или не, но въпреки това изпита благодарност към лейди Маклауд, когато въпросът бе решен. Леля й просто се опитваше да направи посещението на господин Грей възможно най-безболезнено и въпреки че тази дискусия можеше да бъде избегната, решенията, които бе взела, както по отношение на вечерята, така и по отношение на самото посещение, несъмнено бяха правилни.
Лейди Маклауд се оказа права и в предположенията си. В три часа бе обявено пристигането на господин Грей и тя го прие сама във всекидневната. Бе възнамерявала да му даде няколко добри съвета, да му препоръча да запази любовта в сърцето си и да държи главата си високо вдигната, да му признае, че смята поведението на Алис за скандално и да му сподели, че е напълно съгласна с теорията му, че това поведение се дължи на някакво заболяване. Но лейди Маклауд веднага установи, че господин Грей не бе от мъжете, които може да съветва. През повечето време говореше той, а не тя, и още щом го зърна, старицата изпадна във възторг от него. Беше толкова красив, но в същото време имаше такова кротко и тъжно излъчване! Дори може да се каже, че след запознанството им, уважението, което лейди Маклауд изпитваше към него, нарасна значително, но едновременно с това тя започна да разбира защо Алис го бе отритнала. Разговорът им бе много кратък и едва четвърт час след пристигането на господин Грей, Марта бе изпратена да извика своята господарка.
Алис бе готова и слезе веднага. Завари господин Грей прав в центъра на стаята, очаквайки да я приветства. Величественото излъчване, което бе възхитило лейди Маклауд, бе напуснало чертите му, но усмивката му нямаше как да бъде по-сърдечна, дори ако Алис го бе посрещнала с обещанието да насрочи дата за сватбата им. „Поне не съм го направила нещастен, каза си тя.“
— Надявам се, че не съм те разгневил с решението си да те последвам тук, за да говоря с теб — рече той.