— Определено не сте ме разгневили, господин Грей. Ако има някакъв гняв помежду ни, той трябва да бъде от ваша страна. Искрено вярвам в това.
— Тогава няма да има от ничия страна. Каквото и да стане, никога няма да ти се ядосам, Алис. Баща ти ме посъветва да дойда тук.
— Значи сте говорили с него?
— Да, говорих с него. Пристигнах в Лондон в деня на твоето заминаване.
— Потръпвам като си помисля, че съм ви причинила толкова много несгоди.
— Ще ми причиниш много по-големи несгоди, освен ако… но не съм дошъл тук, за да говорим за това. Струва ми се, че идването ми тук е в разрез с етикета, но истината е, че никога не съм бил особено привързан към правилата.
— Аз бях тази, която наруши всички правила.
— Когато една дама заяви на един джентълмен, че повече не иска да го вижда…
— О, господин Грей, не съм казвала подобно нещо.
— Не си ли? Е, най-малкото се радвам, че го отричаш. Но разбираш какво имам предвид, нали? Когато един джентълмен е отритнат от една дама, той трябва да го приеме, независимо от обстоятелствата. Но не мога да забравя любовта си към теб и по тази причина не мога да спра да се боря. Струва ми се, че във всеки случай имам право да знам какви са плановете ти, освен ако… освен ако не си решила да приемеш друго име, различно от моето.
— Намерението ми е да запазя своето.
Тя изрече това с възможно най-тихия глас, почти шепнейки, забила поглед в земята.
— И няма да ме лишиш от това право?
— Не мога да ви попреча. Каквото и да правите, аз извърших такъв голям грях срещу вас, че нямам никакво право да ви обвинявам.
— Не бива повече да говорим за грехове, извършени помежду ни, както от единия, така и от другия. Във всеки разговор, който водим, и в бъдещата си кореспонденция…
— О, господин Грей, не ме карайте да ви пиша.
— Изслушай ме. Ако някога отново си пишем, не бива да говорим за лоши постъпки.
— Но аз постъпих лошо… изключително лошо.
— Не, Алис, няма да допусна да говориш така. Когато поисках ръката ти, надявайки се на най-голямото благодеяние, което едно човешко същество би могло да получи, аз чудесно съзнавах каква огромна добрина ще извършиш, ако приемеш предложението ми. Сега, оттегляйки съгласието си, ти отново вярваш, че извършваш добрина и мислиш за мен, а не за себе си.
— О, това е така, господин Грей, наистина е така.
— След като вярваш в това, как бих могъл да те обвинявам в злонамереност? Да, според мен грешиш и си изпаднала в голямо заблуждение заради неправилни впечатления. Но не мога да те обичам по-малко и нямам право да считам себе си за оскърбен. Нито мога да претендирам, че съм толкова несебичен като теб. Вярвам, че ако станеш моя жена, мога да те направя щастлива и съм напълно сигурен, че собственото ми щастие зависи от това дали ще се омъжиш за мен.
Тя вдигна поглед, но лицето му продължаваше да бъде спокойно в мъжествената си красота. Когато братовчед й Джордж изпитваше някакво силно чувство, това веднага можеше да бъде видяно в очите, в устата и в цялостното му излъчване. Гледаше свирепо, когато бе ядосан, и очите му преливаха от нежност, когато изпитваше любов. Докато господин Грей, обсъждайки бъдещото си щастие и признавайки, че то бе заложено на карта заради едно решение, което можеше да го унищожи, говореше с глас, който не трепваше, и с изражение, което бе напълно невъзмутимо, сякаш разговаряше с градинаря си за местоположението на някой храст.
— Надявам се… и вярвам, че ще откриете щастието си другаде, господин Грей.
— Е, позволи ми да не се съглася с теб, Алис. Поне за това. А сега ще ти кажа защо дойдох тук. Ако бях ти писал против твоята воля, щеше да изглежда така, сякаш те преследвам. И не бих могъл да сторя подобно нещо, въпреки че имам правото. Но ако ти бях позволил да си тръгнеш от живота ми, без да направя нищо по въпроса, щеше да изглежда така, сякаш съм приел решението си за окончателно. Няма да направя това. Дойдох просто, за да ти кажа, че все още съм твой ухажор. Ако ми позволиш, искам отново да те видя в началото на януари, веднага щом се върнеш в Лондон. Едва ли ще ми откажеш.
— Не — отвърна тя. — Не мога да ви откажа.
— Тогава ще се видим в началото на януари — рече той, — и няма да ти досаждам с писма, нито повече с думи. Уведоми леля си, че съм казал онова, което съм дошъл да кажа и й предай моите най-сърдечни благодарности.
После той взе ръката й, стисна я, но не така, както го бе направил Джордж Вавасор, и си тръгна. Когато лейди Маклауд се върна, тя откри, че въпросът с вечерята се бе решил от само себе си.