— Ами, да, бих казал, че съм добре, благодаря. Бихте ли продължили, ако обичате? Кобилата ми не можа да се обърне.
Някой друг го поздрави, но старецът само изръмжа в отговор. След като внимателно му помогнаха да се качи на коня (все пак минаваше седемдесетте), той се насочи към хрътките, а фермерите около него докосваха шапките си в поздрав. Но той не им обръщаше внимание, защото умът му бе зает е по-важни неща. Започна да шепне инструкции на своя прислужник, който отговаряше „Да, сър Уилям“, „Не, сър Уилям“ и „Несъмнено, сър Уилям“. Наблизо слухтеше дългокрак мъж с щръкнали уши, ловджийско кепе и яркочервено палто, който се надяваше да чуе някое от сутрешните указания на стареца.
— Кой, по дяволите, е онзи мъж? Тук се допускат само бричове и ботуши! — попита сър Уилям високо, докато слугата му се отдалечаваше с хрътките. Той познаваше мъжа, но искаше да го порицае за неучтивостта.
— Накъде трябва да се насочим първо, сър Уилям? — попита Калдър Джоунс смирено.
— Откъде мога да знам къде се крият лисиците? — отвърна сър Уилям и изруга, а Калдър Джоунс се оттегли, смълчан и нещастен.
Въпреки това сър Уилям бе най-популярният джентълмен в цялото графство и един от най-учтивите мъже, с които бихте могли да седнете на една маса. Когато не бе в седлото, той имаше благ характер и не бе склонен да налага превъзходството си над останалите. Но всеки господар на хрътките, ако е бил на тази позиция достатъчно дълго, а сър Уилям я бе заемал от над трийсет години, придобива специална власт, за която никой владетел не може да претендира. Той има право да казва и прави каквото си пожелае и всички са задължени да му се подчиняват. Нищо не би могло да го свали от трона, дори подмолно съзаклятничество. И никой не би подкрепил подобен опит за преврат. Всеки ловец, който е бил обруган, оскърбен или унижен без причина, е длъжен да преглътне това отношение в името на общото благо. И няма право да се ядосва на господаря. Грубият език е необходимост при него. Едно време казваха, че един капитан не може да управлява кораба си, ако не ругае своите моряци. Но нима можем да сравним проблемите на един капитан с тези на господаря на хрътките? Моряците са дисциплинирани и могат да бъдат хвърлени в трюма, бити с камшик или лишени от грог. Господарят на хрътките няма право да лишава никого от грог и може да накаже провинил се ловец единствено с остри думи.
— Е, Полък, кога дойде? — попита Максуел.
— Току-що пристигнах от Лондон, за Бога! — отвърна литераторът. — Хванах влака от площад „Юстън“ в осем и половина. А от Уинслоу дотук пътувах в двуколка с двама мъже, които никога преди не бях виждал. Теглеха ни два коня, впрегнати един зад друг, въпреки че двуколката бе за един и хвърчахме с деветнайсет мили в час.
— Хайде, не преувеличавай — рече Максуел.
— Кълна се, че е така! Чудя се дали двамата мъже ще ми върнат парите, които платих за двуколката. Трябваше да изляза от вкъщи в осем без петнайсет, а преди това имах работа за вършене, така че съм станал в пет.
— Значи си я свършил на свещи — обади се Грайндли.
— Разбира се, че на свещи. Защо не? Нима мислиш, че само адвокатите могат да работят на свещи? Предполагам, че по това време вие сте играли вист и сте пили вино. Колко се радвам, че не бях с вас, защото сега ще мога да яздя!
— Залагам една лира, че ако има преследване, ще се справя по-добре от теб — заяви Джоунс.
— Присъединявам се към залога — обади се Грайндли. — А Вавасор ще ни бъде арбитър.
— Господа, хрътките няма да могат да излязат, ако спрете пред портата — каза сър Уилям.
След това глутницата потегли, а ловците изминаха четирите мили до Кранби Уд в лек тръс. Вавасор яздеше сам, като от време на време си разменяше думи със своя прислужник.
— Ще яздя червеникавокафявата кобила в гората — каза той. — А ти стой близо до мен.
— Предполагам, че ще трябва да препускам нагоре-надолу по пътеките — отвърна Бат с презрение в гласа.
— Аз няма да препускам по пътеките, но ти ме дръж под око, защото трябва да знаеш къде съм, за да мога да сменя конете, ако някоя лисица се измъкне.
— Струва ми се, че ще бъдете тук целия ден, сър.
— Ако си прав, значи няма да яздя кафявия кон. Но трябва да ми е на разположение, ако се наложи. Разбираш ли?
— О, да, сър, разбирам. Това, което казвате, не е трудно за разбиране. Но не мисля, че днес ще изкарате лисица от тази гора. Логично е. Вятърът духа от североизток.
Кранби Уд е много голяма гора, защото всъщност представлява две или три гори, събрани на едно място. Стана почти обяд, преди да открият лисица, след което настана голямо вълнение. В продължение на цял час мъжете препускаха нагоре-надолу по пътеките, а хрътките гонеха лисицата от единия до другия край на заграденото място. Веднъж или два пъти клетото животно опита да излезе от гората, предизвиквайки викове „Дръж!“, стремително галопиране и прескачане на ненужни огради, но след това се връщаше обратно, може би размислило заради споменатия от Бат Смидърс североизточен вятър. Неусетно стана един часа и мъжете се отегчиха и започнаха да се събират на малки групи, да обядват, да пушат и да се закачат. Качеството на сандвичите с шунка, донесени в Кранби Уд днес, бе изключително, а шерито не им отстъпваше. Конярите бяха натоварени с чанти и мъжете въоръжени с повече плоски бутилки, отколкото с пистолети. Максуел и Полък бяха в центъра на една от тези групи и не спираха да се задяват, но без да си нанасят сериозни рани. Накрая се измориха, обърнаха се към Грайндли и го изпъдиха от групата.