— Ще принудиш този мъж да си пререже гърлото, ако продължаваш в същия дух — рече Полък.
— Да го направя ли? — отвърна Максуел.
— Ще яздя с него, защото ми е жал.
През това време Вавасор стоеше встрани от мъжете, напълно сам, а Бат Смидърс не се отдалечаваше на повече от триста метра от своя господар.
— Няма да свършим нищо днес — заяви Грайндли, приближавайки се до Вавасор.
— Не се знае — отвърна той.
— Онзи старец трябва да е пълен глупак — рече Грайндли, имайки предвид сър Уилям. — Не знае какво прави.
— Как може да накара лисицата да се предаде? — попита Вавасор и острият му тон накара Грайндли да се отдалечи.
Обядът и пушенето продължиха до два часа, като през това време хрътките, слугите, камшиците и старият сър Уилям не спряха да работят, както и неколцина от ловците, внимателно следящи лова. През следващия час имаше два или три неуспешни опита, както и няколко лъжливи твърдения за лисици, излезли от гората, довели първо до галоп, а после до гневни обвинения. Стана три часа и мъжете започнаха да ругаят, да обиждат Кранби Уд, да изразяват разочарованието си от това, че не си бяха останали вкъщи и да злословят по адрес на стария господар на хрътките.
— Това е най-противното място на земята! — възкликна Максуел. — Често съм казвал, че кракът ми повече няма да стъпи тук и сега ще го кажа отново.
— Но ще дойдеш на следващата ловна среща — отвърна Грайндли, който бе използвал всеобщото обезверение, за да се върне при другарите си.
— Гриндемс, трябва да се научиш да държиш езика си зад зъбите — сопна му се Максуел. — Човек не може да разговаря нормално с теб.
Грайндли отново щеше да бъде изгонен от групата, но бе спасен от един слуга, който се приближи с галон по пътеката, следван от хрътките.
— Да не е излязла, Том? — попита Максуел.
— Излезе отнякъде — отвърна Том и всички препуснаха. Вавасор веднага смени коня си — яхна кафявия и даде червеникавокафявата си кобила на Бат Смидърс, който промърмори, че вече може да се прибира в Робъри. Вавасор не му отговори, а отиде до мястото, където пътеките се пресичаха, спря за миг и се заслуша. После си избра пътека, която се разклоняваше от онази, по която бяха минали ловците и техните слуги, и препусна през гората. Не след дълго се натъкна на сър Уилям, който стоеше пред една малка ловджийска порта заедно със своя прислужник.
— Стойте мирен — рече старецът. — Хрътките още не са излезли от гората.
— А лисицата избяга ли?
— Каква ще бъде ползата от това, ако не успеем да изкараме хрътките? Да, избяга. Мина точно оттук.
И той започна да надува енергично ловджийския си рог. По пътеката веднага се зададоха неколцина мъже, придружени от четири-пет хрътки. После видяха Том, със запъхтян кон, да навлиза обратно сред дърветата. Скоро пристигнаха и останалите и пътеката се напълни с мъже, които не знаеха къде отиват, но бяха осъзнали, че лисицата най-накрая бе излязла от прикритието си.
Том докосна шапката си и изгледа въпросително своя господар.
— Драсна към Клейдън — каза старецът. — Пробвайте хрътките в онзи плет.
Том го послуша и животните почти веднага уловиха миризмата на лисицата, а мъжете започнаха да слагат шапките си и да пъхат крака в стремената си. Мигът, който бяха чакали толкова дълго, най-накрая бе дошъл, но сред тях имаше и такива, които предпочитаха лисицата да се върне обратно в гората, защото бяха загубили вяра в запъхтените си коне. А някои предпочитаха чакането и дебненето пред самия лов, въпреки че допреди малко бяха мрънкали и ругали. Трети бяха загубили ентусиазма си и имаха нужда от един бърз галон през полето, за да си го върнат. Повечето се опасяваха, че ще стартират лошо и другите ще се представят по-добре от тях. Но се вдигна огромна олелия и ловците най-накрая препуснаха след хрътките, погнали своята плячка, а сър Уилям неведнъж се виждаше принуден да използва острия си тон, за да поставя хора на мястото им.