— Не ви видях на старта — заяви Бурго.
— Аз пък не видях вас — отвърна провинциалният джентълмен, — така че сме квит.
Бурго не виждаше нещата по същия начин, но не каза нищо. Грайндли и Том скоро ги настигнаха, като последният правеше всичко възможно, за да се отърве от адвоката. Полък също не се отказваше, но темпото бе започнало да му се отразява и въпреки че теренът беше равен, клетото му животно лъхтеше и се задъхваше. Хрътките продължаваха да завиват наляво. Бурго прескочи една малка ограда и се озова в същото поле, през което препускаха те, но точно тогава осъзна, че пред него имаше ездач. Това бе Джордж Вавасор, който поддържаше чудесно темпо, а конят му не показваше никакви признаци на умора.
Стигнаха Клейдън, което означаваше, че бяха изминали единайсет километра за около трийсет и пет минути. Хората, които не разбират от лов, едва ли ще се впечатлят от това темпо, но ако можеха да говорят, запъхтените коне биха потвърдили, че то е било доста добро. Нашата компания влезе в парка Клейдън през една странична порта в оградата, която стоеше отворена в ловни дни, но почти веднага там пристигна една много по-многолюдна група, влязла през главния вход. Предвождаше я сър Уилям, а нашият приятел Максуел бе с него.
— Досега всичко беше отлично — рече му Бурго. — Най-добрият лов за годината.
— Още не съм видял нищо от лова — отвърна Максуел. — Достраша ме да се отклоня от първата пътека и оттогава яздя по нея.
Максуел никога не лъжеше за ловните си постижения и не изпитваше срам от това да минава по пътеките.
— Кой е с теб?
— Двамата с Том сме. Известно време и Калдър Джоунс яздеше с нас, но мисля, че се преби някъде. Както и Полък, твоят приятел Грайндли и един човек, когото не познавам, който падна от небето по средата на бяга. Има и още един мъж, чийто гръб видях току-що. Ето го. За Бога, това е Вавасор! Не знаех, че е тук.
Останаха в парка Клейдън десетина минути, след което лисицата, която преследваха, отново хукна. Всъщност може би бе друга лисица. След това имаше много спорове по този въпрос, но никой не бе достатъчно смел, за да изкаже това предположение пред сър Уилям. Лисицата, независимо дали бе тяхната или друга, пое наляво от Клейдън в посока към Робъри. През тези десет минути в парка се бяха събрали петдесетина мъже, но нито един от тях не бе Калдър Джоунс. Туфто Пърлингс също липсваше, както и още половин дузина други ловци, сполетени от някакво сериозно нещастие. Но Грайндли бе там и все още ликуваше, като вече открито обсъждаше златната лира на Джоунс. Полък също успя да се добере до парка и бе благодарен за тази почивка. Той се надяваше, че конят му ще може да събере сили, за да завърши лова благополучно.
Но след като напуснаха Клейдън, темпото стана по-бързо от всякога. Може би това се дължеше на по-силната миризма, тъй като хрътките бяха започнали да настигат лисицата. Но ми се струва, че просто бяха погнали различна лисица. Максуел, който я бе видял как драсва, се кълнеше, че е била чиста и свежа. Бурго заяви, че според него лисицата е същата, но не се аргументира.
— Разбира се, че е същата лисица — обади се Том. — Как може да е друга?
Джентълменът от провинцията, който бе паднал от небето, бе напълно сигурен, че гонеха различна лисица. Това мнение споделяха и повечето от онези, които бяха минали по пътя. Полък просто изрази надеждата, че животното скоро ще бъде убито и ловът ще завърши благополучно.
Но не след дълго темпото стана прекалено бързо за клетия автор. Накрая конят му се закова на място пред един нисък плет и просто отказа да продължи нататък. Тази вечер Полък се върна в Робъри малко след девет часа, гладен като вълк. Злочестият му кон все още бе жив, но не хапна нито зрънце овес тази нощ, като отказа да яде и на следващата сутрин.
Вавасор отново се отдели от групата, като този път яздеше вдясно от нея. Максуел реши да тръгне след него и го следваше до края. Известно време Бурго водеше, предизвиквайки острото негодувание на сър Уилям — по принцип заради това, че язди сред хрътките, но на практика, защото бе изпреварил самия сър Уилям. Въпреки седемдесетте си години, старецът съумяваше да поддържа темпото на хрътките. Когато поеха надолу към селцето Маръм, неколцина мъже се отказаха, защото се страхуваха да не затънат в меката земя край реката и не знаеха за брода. Но сър Уилям го знаеше и онези, които яздеха близо до него, преодоляха това препятствие без никакви проблеми. Бурго, който препускаше най-отпред, едва не заседна в тресавището, но беше лек и конят му успя да се измъкне, оставяйки една от предните си подкови в калта. След този епизод Бурго реши да отстъпи водачеството на сър Уилям.