— Ранен ли сте? — попита Вавасор, но без да спира. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ако попаднете на някой слуга, изпратете ми го — отвърна Бурго с тъжен глас, след което седна на ръба на канавката и впери поглед в трупа на коня си.
Нямаше повече скокове днес. Следващото поле бе нива с репи, която не бе отделена с ограда и именно там, сред свежите върхове на покаралите репи, усещайки горещия дъх на своите преследвачи и чувайки щракането на острите им зъби, опитваща се да ги ухапе в отчаяната си борба за живот, клетата лисица предаде Богу дух. Максуел пристигна пръв, но сър Уилям и Джордж Вавасор го следваха по петите. Ако традицията с взимането на лисичата опашка като трофей все още съществуваше, тази чест несъмнено би се полагала на Вавасор, защото той бе участвал в лова от началото до края.
Но той не претендира за тази чест й никой не му я оказа. Двамата с Максуел заедно поеха към вкъщи, но не преди да изпратят някой да се погрижи за Бурго Фицджералд. Известно време яздеха в мълчание, но после Максуел го наруши, като попита с много променен глас:
— Колко искаш за този кон, Вавасор?
— Сто и петдесет — отвърна Вавасор.
— Мой е — заяви банкерът.
И така конят бе продаден за половината от стойността си, защото си бе спечелил лоша репутация.
Осемнадесета глава
Благородните роднини на Алис Вавасор
Бурго Фицджералд, за чиито ловни преживелици стана дума в предишната глава, бе роден в сърцето на английската аристокрация. Имаше родствена връзка с половината херцози в кралството и трите му лели бяха графини. Когато достигна пълнолетие, той наследи такова голямо богатство, че бе напълно изключено някой да изкаже мнението, че трябва да работи, за да се издържа. И въпреки че отдавна бе профукал това богатство, както и още няколко, все още никой не се бе осмелил да направи това нелепо предложение. В момента бе на тридесет години и отдавна се знаеше, че бе напълно разорен, но това не му пречеше да продължава да се движи в същите обществени кръгове, да спи в най-меките легла, да пие най-скъпото вино и да ходи навсякъде със свита от слуги, коняри и коне. Някои твърдяха, че го издържаха графините, а други, че това правеха херцозите. Имаше и такива, които смятаха, че разчиташе на щедростта на евреите. Във всеки случай Бурго продължаваше да живее така, както винаги бе живял, предизвиквайки възмущението на онези, които си изкарват прехраната с честен труд и подигравайки се с правилата, които останалите хора са принудени да спазват.
Преди около осемнайсет месеца пред Бурго се бе отворила изключителната възможност да се превърне в един от най-богатите мъже в Англия. Тогава в ръцете на една млада наследница бяха попаднали владенията на половин дузина стари аристократични семейства. Бурго, който въпреки своеволията си, все още се радваше на благоразположението на знатните си роднини, почти бе успял да спечели ръката на лейди Гленкора М’Клъски, както и богатството й, разбира се. Онова, което наистина бе успял да спечели, бе сърцето й, но могъщите магнати, ужасени от възможността да бъде извършено такова жертвоприношение, бяха обединили усилията си и бяха успели да вразумят младата дама. Тя се бе вслушала в мъдрите им съвети, но след много гневни потропвания с крак и своенравни тръскания на гордата си глава. Беше извикала Бурго за един последен разговор и му бе съобщила, че се е врекла във вярност на Плантагенет Палисър, племенник и наследник на херцога на Омниум.
Той бе понесъл новината като мъж. Нито бе изстенал от мъка, нито се бе разтреперил от гняв. Тя се бе омъжила за господин Палисър на площад „Св. Джордж“ и на сутринта на сватбата той бе излязъл пред вратата на своя клуб на улица „Пал Мал“, за да слуша биенето на камбаните, като бе казал няколко думи на приятелите си с възхитително спокойствие. Бурго не бе успял да се възползва от тази невероятна възможност. И кой може да каже, че единственото му съжаление е било за парите? Веднъж бе споделил нещо по този въпрос с една от омъжените си сестри (именно в нейния дом се бе запознал с лейди Гленкора):
— Никога няма да се оженя. Това бе моят шанс — бе рекъл той, след което се върнал към стария си безгрижен начин на живот.
Бурго бе един от онези млади мъже с тъмна коса и сини очи, които не си пускат брада и несъмнено бе изключително красив. Дори бих казал, че по негово време нямаше по-красив мъж в цяла Англия и трябва да му бъде признато, че самият той не оценяваше красотата си. Но продължаваше да живее безразсъдно и безцелно, без да вярва, че от него като мъж се изисква нещо повече от това да яде, да пие и да язди начело на хайката, докато някое клето създание, много по-благородно от него, не попадне под копитата на коня му.