— О, разбирам напълно и няма да забравя.
— Виждате ли, ако не работи сега, ще затъне още повече. Останал е без пукнат грош.
— Нима?
— Без пукнат грош, госпожо Гринаул. Освен това е затънал в дългове. Не е лош човек, разбира се, но не може да му се има доверие.
След още няколко въпроса, които бяха почти нежни, и обещание за още подаръци от своята мандра, господин Чийзакър си тръгна, като едва не забрави да попита за госпожица Вавасор.
На прага той си размени няколко думи с Жанет.
— Не е идвал тук, нали, Джени?
— Още не сме го виждали, сър, а това е много странно.
Господин Чийзакър даде монета от половин крона на момичето и си замина. Най-вероятно Жанет бе забравила, че капитанът се бе отбил след края на дежурството си предишната вечер.
Неговите десет или дванайсет часа работа на ден бяха разпределени много странно, тъй като понякога работеше сутрин, а в други случаи работеше вечер. Но истината бе, че през първата половина на ноември можеше да бъде видян из града по всяко време на деня и често се отбиваше в Клоуз. В Норич имаше два пазарни дни през седмицата, но тогава капитанът винаги бе дежурен, защото никога не можеше да бъде видян близо до Клоуз. Господин Чийзакър, от друга страна, обикновено посещаваше Норич в пазарни дни. По тази причина двамата не се срещаха. Господин Чийзакър винаги отиваше до квартирата на госпожа Гринаул с файтон, тъй като бе пристигнал с влака, и винаги й носеше голяма кошница с продукти от своята мандра. Госпожа Гринаул напразно протестираше и се опитваше да го убеди, че не желае тези подаръци. Дори го заплаши, че ще започне да ги връща. Но кошниците продължиха да пристигат и госпожа Гринаул се чудеше какво да прави с тях. Чийзакър просто ги оставяше на прага и отиваше да върши своята работа в града, като се отбиваше при дамите на връщане. И никога не забравяше да вземе кошницата си от Жанет и обикновено й задаваше няколко въпроса за капитана, а прислужницата му отговаряше под секрет, така че между двамата се завърза приятелство.
— Какво да правя с тези подаръци? — попита госпожа Гринаул, когато една сутрин Кейт влезе в дневната и видя поредната кошница на масата. — Толкова е тежка, че Жанет едва я донесе.
— Така е, госпожо, а имам силни ръце.
— Какво да правя, Кейт? Господин Чийзакър е толкова щедър!
— И харесва и двете ви — добави Жанет.
— Разбира се, имам специална причина да не искам го обидя — отбеляза лелята, взирайки се многозначително в племенницата си.
— Не знам нищо за твоите причини, лельо, но ако бях на твое място, щях да оставя кошницата неотворена. Нали този следобед ще дойде, за да си я вземе.
— Имаш ли нещо против да говориш с него, Кейт, и да му обясниш, че трябва да престане с тези подаръци? Би могла да му кажеш, че ако обещае да не носи повече, ще се съгласиш да вземеш тази?
— Няма да направя това, лельо. Подаръците не са за мен.
— О, Кейт!
— Глупости, лельо. Няма да допусна да казваш такива неща, и то пред Жанет.
— Наистина мисля, че подаръците са за двете ви, госпожо. И човек просто няма откъде да си купи такава сметана в Норич. Нито такива яйца.
— Чудя се какво има в кошницата.
Вдовицата повдигна ъгълчето на кърпата, с която бе завита.
— Кълна се, че това е пуйче!
— Боже мой! — възкликна Жанет. — На пазара ще ти вземат поне шестнайсет пенса за едно пуйче!
— Изключено е да говоря с него по този въпрос — заяви Кейт.
— Кълна се, че не разбирам защо не искаш — отвърна госпожа Гринаул. — Можем да го направим заедно.
— Знаете ли какво, госпожо — рече Жанет. — Искате ли аз да го питам за кого са подаръците? Сигурна съм, че ще ми каже.
— Няма да правиш нищо подобно, Жанет — отвърна Кейт. — Разбира се, че са за теб, лельо. Няма никакво съмнение по този въпрос. Един джентълмен не подарява сметана и пуйчета на… всъщност това е нечувано!
— Не виждам защо един джентълмен би подарил сметана и пуйчета на мен, а не на теб. Освен това той ми каза, че подаръците са за теб.
— Тогава, ако наистина са за мен, ще ги оставя пред входната врата, за да си ги вземе обратно.
Кейт вдигна кошницата от масата.
— Остави я, Кейт — нареди госпожа Гринаул с остър тон, в който имаше и нотка на тъга. — Остави я. Ще говоря с господин Чийзакър.
— И се надявам, че няма да ме споменаваш. Това е най-абсурдното нещо на света. Не сме си разменили и двайсетина думи, откакто го познавам.