— Той е най-щедрият мъж, когото някога съм срещала — обяви госпожа Гринаул.
— Съгласен съм — отвърна капитан Белфийлд. — Да пием за негово здраве. Горкият стар Чийзи! Много жалко, че никога няма да си намери съпруга.
— Едва ли има друг мъж, който би могъл да направи една млада жена по-щастлива — отвърна госпожа Гринаул.
— Несъмнено — кимна госпожица Феърстерс. — Казаха ми, че домът му и всичко около него е много красиво.
— Особено плевнята и езерцето за поене на конете — отвърна капитанът, след което вдигнаха наздравица за отсъстващия си приятел.
Тази вечер дамите искаха да отидат на църква и капитан Белфийлд изрази желание да ги придружи, но когато стана време да тръгват, Кейт и Чарли бяха готови, но вдовицата не беше, затова тя си остана вкъщи, за да не изглежда така, сякаш капитан Белфийлд е бил изпъден от квартирата (както по-късно тя обясни на Кейт). Той не им предложи да ги придружи до църквата и в своето обяснение госпожа Гринаул посочи:
— Ако не му бях позволила да остане тук, нямаше да има къде да подвие крак, освен може би в някоя ужасна казарма! Горкият човек!
Ето защо на капитана му бе позволено да си почине в дневната на госпожа Гринаул, но когато младите дами се върнаха от църква, той си беше тръгнал и вдовицата бе сама.
— Припомням си неща, които вече ги няма — обясни им тя. — Но хайде, не искам да ви потискам.
И те седнаха да пият чай, като сметаната на господин Чийзакър им свърши чудесна работа.
Капитан Белфийлд не бе позволил на тази възможност да му се изплъзне. Не бе казал нищо през първия четвърт час след заминаването на младите дами. Просто бе седял с чаша вино в ръка и от време на време я бе допълвал от гарафата.
— Опасявам се, че виното не е много добро — каза вдовицата. — Но човек трудно може да намери хубаво вино тук.
— Признавам, че в момента не мисля за виното, госпожо Гринаул — отвърна капитанът. — Бих казал, че е много добро за вида си.
Последва още един период на мълчание.
— Предполагам, че намирате живота на квартира за доста скучен? — каза капитанът.
— Не знам какво имате предвид под „скучен“, капитан Белфийлд, но жена в моето положение не би могла да нарече живота си весел. Още не са минали и дванайсет месеца, откакто загубих човека, който му придаваше смисъл и понякога се чудя на себе си за това, че се справям толкова добре.
— Не бива да позволявате на скръбта да обсеби живота ви, госпожо Гринаул.
— Милата Кейт постоянно ми повтаря това и наистина се старая да я превъзмогна.
По бузите на вдовицата потекоха сълзи и те доказаха, че не използваше грим, за да постигне това свежо излъчване, което бе едно от най-големите й достойнства. Тя попи очи с кърпичката си и се усмихна накриво на капитана.
— Не съм искала да ставате свидетел на такава сцена.
— Не желая нищо друго на този свят, освен разрешение да попия тези сълзи, госпожо Гринаул.
— Само времето може да направи това, капитан Белфийлд. Само времето.
— Но времето може да бъде подпомогнато от любовта, дружбата и привързаността.
— От дружбата да. Животът е нищо без утехата на дружбата.
— А топлото сияние на любовта не е ли за предпочитане?
След като зададе този въпрос, капитан Белфийлд стана и премести стола си по-близо до вдовицата. Но тя нарочно се дръпна на края на дивана. Капитанът не я последва веднага и по никакъв начин не показа, че бе забелязал опита й за бягство.
— А топлото сияние на любовта не е ли за предпочитане? — повтори той и се задоволи с това да впие поглед в лицето й, въпреки че се бе надявал да стисне ръката й.
— Капитан Белфийлд, ако някога сте усещали топлото сияние на любовта…
— Ако някога съм го усещал! Нима не го усещам в момента, госпожо Гринаул? Вече не мога да крия чувствата си. Никога не съм бил от хората, които умеят да прикриват копнежите на сърцето си, когато те са толкова силни.