Когато лейди Гленкора спря пред вратата, един джентълмен излезе да ги посрещне, привлечен от шума на колелетата.
— Ето го и господин Палисър — рече тя. — Това доказва, че си почетен гост, скъпа моя, защото можеш да бъдеш сигурна, че е много зает и нямаше да излезе за никой друг. Плантагенет, това е госпожица Вавасор. Алис, моят съпруг.
Господин Палисър й подаде ръка и й помогна да слезе от каретата.
— Надявам се, че не ви е било много студено — рече той. — Зимата настъпи съвсем внезапно тук.
Това бяха единствените думи, които си размениха до повторната им среща преди вечерята. Господин Палисър беше висок и слаб и не изглеждаше на повече от трийсет години. Имаше вид на съвършен джентълмен, но във външността му нямаше нищо забележително. Човек можеше да види лицето му и веднага да го забрави, после да го види отново и пак да го забрави. Истината бе, че имаше хубаво лице, с голямо чело, говорещо за интелект и изразителна уста, свидетелстваща за силен характер. Очите му, въпреки че не блестяха, изглеждаха пълни със смисъл. Но чертите му в никакъв случай не можеха да бъдат наречени забележителни. И господин Палисър не си бе пуснал брада, която да придава допълнителен характер на лицето му. Всъщност на него никога не би му хрумнало да разчита на външния си вид. Той бе от мъжете, които не са за гледане, но за чиито амбиции можеш да прочетеш във вестника. Хората говореха, че ще бъде следващият канцлер на хазната и едва ли някой би изказал мнението, че невзрачният му външен вид би му попречил.
— Нима всички са навън? — попита го жена му.
— Мъжете още не са се върнали от лов. Поне не мисля, че са се върнали. И предполагам, че някои от дамите са излезли да карат. Но не съм виждал никого откакто ти замина.
— Разбира се, че не си. Той няма време да вижда никого, Алис. Но хайде да се качим горе, скъпа. Казах им да сервират чая в моята гардеробна, защото реших, че ще предпочетеш това пред чай в дневната, преди да си имала възможност да се преоблечеш. Сигурно си много гладна. После можеш да слезеш долу или, ако не искаш да се преобличаш два пъти, можеш да стоиш горе на топло, докато не стане време за вечеря.
Докато говореше, тя хукна нагоре по стълбите и Алис я последва.
— Това е моята гардеробна, а отсреща е твоята стая. Имаш изглед към парка. Красиво е, нали? Хайде, ела в моята гардеробна и виж развалините от прозореца.
Алис последва лейди Гленкора надолу по коридора и влезе в помещението, което тя бе нарекла своя гардеробна, озовавайки се заобиколена от безброй дамски принадлежности, украшения и дрънкулки. Видя най-красивата масичка, най-удобното кресло, най-големия гардероб и най-фините порцеланови фигурки. Всичко бе в ярки цветове и изглеждаше скъпо и луксозно. Имаше много книги и на тавана бяха нарисувани нимфи, а на вратите малки купидончета.
— Не е ли красиво? — попита лейди Гленкора и се обърна към Алис. — Наричам я моята гардеробна, защото не искам никой да влиза тук, но в онзи килер държа четките и сапуна си, а дрехите ми… ами предполагам, че дрехите ми са навсякъде, въпреки че тук няма. Не е ли красиво?
— Много е красиво.
— Всичко е заслуга на херцога. Той наистина разбира от такива неща. За господин Палисър гардеробната си е гардеробна и спалнята си е спалня. Не го интересува дали нещата са красиви. Това се отнася и за жена му, иначе нямаше да се ожени за мен.
— Нямаше да кажеш това, ако наистина го вярваше.
— Ами не знам. Понякога, когато се погледна в огледалото и съм самата себе си, без грим и без да гримаснича, ми се струва, че съм най-грозната млада жена, раждана някога. А след десет години ще бъда най-грозната стара жена. Само помисли — косата ми вече започна да посивява, а още нямам двайсет и една години. Погледни я.
Тя повдигна лъскавите къдрици над ухото си.
— Но имам една утеха — той не се интересува от красота. Ти на колко години си?
— На двайсет и пет — отвърна Алис.
— Глупости. Явно не трябваше да питам. Много съжалявам.