— Трябва да се освободя от теб, Маркъс — прошепна, осмелявайки се да изрече на глас това, което мислеше, единствено в уединението на дърветата, където никой, освен птичките и катеричките, нямаше да я чуе. — Не мога да съм омъжена за мъж, който ненавижда и беглата представа за мен.
„Не мога да съм омъжена за мъжа, когото обичам.“ Думите ехтяха в главата й, но не можеше да ги изрече. Някои неща не можеха да бъдат казани дори и насаме.
Повдигайки полите си от горската земя, Катрин се обърна и тръгна обратно към имението, а на челото й се бяха образували три тънки линии, докато притеснено обмисляше какъв да бъде следващия й ход. Не можеше да каже колко дълго Маркъс щеше да остане в Уудсгейт. Мъжът беше упорит като магаре и не се и съмняваше, че ще стои далеч само за да я ядоса. Всъщност беше убедена.
— Но не може да стои далеч — каза замислено тя, докато на лицето й започна да изгрява усмивка, — ако аз отида при него.
Втора глава
Катрин дълбоко съжаляваше за решението си да отпътува за другия край на Шотландия, когато две седмици по-късно се оказа заседнала в началото на един осеян с калища хълм със счупена карета и раздразнен кочияш, който едва говореше разбираем английски. Също така валеше и сякаш отгоре й бяха изсипали огромни кофи с вода, които я намокриха чак до костите само за секунди, след като беше слязла от каретата, за да провери на какво се дължеше рязкото им спиране.
— Сър, извинете. Извинете ме, сър! — провикна се под дъжда и когато това се оказа несполучливо, извади бялата си носна кърпичка от джоба на пелерината си и я размаха ожесточено във въздуха, за да привлече вниманието на кочияша.
Ниският, набит мъж с яркочервена коса и камбест нос едва й беше проронил две думи, откакто го беше наела в Карлисъл, за да я доведе чак до Фалкрик, който беше най-близкия град до Уудсгейт, който можеше да намери на картата.
— К’во искъти? — попита кочияша, поглеждайки раздразнено от мястото си, където беше клекнал до едно от задните колела.
Незапозната с колелата и причините, поради които едно такова можеше да спре да се върти, Катрин направи една колеблива крачка напред и приведе глава напред, внимавайки да не изцапа полите си в дълбоката до глезените кал, за да погледне по-отблизо колелото, около което се суетеше кочияшът. Изглеждаше й като напълно обикновено колело, малко окаляно по оста, но като изключим това, напълно използваемо.
— Сигурен ли сте, че е счупено? — попита тя. — Вероятно просто е заседнало.
Хвърляйки й един невярващ поглед изпод гъстите си червени вежди, кочияшът се пресегна и сграбчи една от големите дървени спици. Разклати я здраво и когато тя се отчупи, я размаха гневно във въздуха, като съзнателно закрачи към Катрин и закрещя нещо, което тя не успя да чуе от поройния дъжд.
— Аз… аз… виждам, че е счупено! Несъмнено ще платя за поправянето на всички щети и ако бъдете така добър да ми повикате друга карета ще — ох! Помощ! — изписка тя, когато в бързането си да отстъпи от разгневения кочияш, глезенът й се заклещи в един корен и тя полетя назад в калта. Неспособна да се предпази, тупна на земята със звучното „умпф“ и погледна надолу към роклята си с ужас. Опръскана с кал и мръсотия и други кафяви неща, за които не искаше да мисли, пътното й облекло с цвят на канела беше съсипано безвъзвратно. Същото можеше да каже и за кожените си боти, изтънчените копринени ръкавици и чисто новото й атлазено боне. Поне, помисли си с гримаса, когато извади едната ръка от мръсотията, трите куфара, които беше напълнила догоре с рокли, бонета и други принадлежности, бяха непокътнати и сухи в каретата.
Изправяйки се внимателно на крака, тя натика един кичур коса зад ухото си и повдигна брадичка, за да погледне към кочияша — точно навреме, за да го види как сваля последния й куфар от каретата и го оставя встрани от пародията, която Шотландия имаше за път.
— Какво, за бога си мислиш, че правиш? — извика тя. Замаха лудо с ръце, и тръгвайки към куфарите си, се запрепъва в коловоза. Успявайки да се вкопчи в месинговата дръжка на най-малкия, тя го дръпна с всичка сила, но тъй като беше затънал в калта, той не помръдна.