— Казах ти… кочияшът ме остави по средата на пътя. Ще трябва да се върнеш за куфарите ми на сутринта. Ако дотогава все още не са ги откраднали — довърши мрачно тя.
Маркъс погледна подозрително към чашата си.
— О, да му се не… — С три бързи стъпки Катрин измарширува през стаята, изтръгна чашата от пръстите му и я хвърли с всичка сила. По принцип не беше толкова избухлива, но обстоятелствата бяха належащи.
Маркъс наблюдаваше с намръщено, недоволно изражение как чашата му се разбива в каменната камина, и когато се завъртя, за да я погледне отново, в очите му заблестя мрачно разпознаване.
— Точно така, скъпи. Наистина съм тук — каза Катрин подигравателно.
— Разкарай се от тук — нареди й с толкова измамно нежен глас, че косъмчетата на врата й настръхнаха. Май не беше толкова шокиран, колкото беше помислила първоначално. Мускулите по ръцете и раменете му се свиваха и отпускаха, карайки я да забележи, че освен прилепналите по краката му бричове, единственото, с което бе облечен, беше една тънка памучна риза, чиито ръкави беше навил над лакътя, а копчетата бяха разкопчани до гърдите.
Стаята притихна с изключение на пращенето на огъня и тихото кап, кап, кап на водата, която падаше от полите й и образуваше локвичка върху една от мечите кожи. Изправена пред разярения си съпруг, Катрин вече можеше да си признае, че беше лоша идея да идва тук. Рано или късно Маркъс щеше да се върне в Кенсингтън, а тя щеше да се чувства далеч по-комфортно да го чака в имението с нейната камериерка и готвачка, с чистите си дрехи, които нямаше да са прилепнали по тялото й и… — не, по-добре да не мислеше за това. Щеше да си тръгне още призори, но нямаше да остави мъжа си да я изхвърли навън посред нощ. Самата мисъл да излезе навън на дъжда и студа я накара да потръпне и тя си помисли замечтано за сухите дрехи, които бяха спретнато прибрани в захвърлените й куфари.
— Ако бъдеш така добър да ме упътиш до моите покои, ще се приготвя за лягане — каза тя. Упоритото поклащане на брадичката й предизвикваше Маркъс да опровергае думите й и той направи точно това.
— Няма да правиш нищо подобно — каза той, изглеждайки слисан, че изобщо беше предположила нещо подобно. Разхлабвайки смъртоносната си хватка от стола, той закрачи напред-назад пред камината. Извиващите се пламъци осветяваха тъмната му коса и суровото съвършенство на профила му и Катрин трябваше да се сдържи да не го зяпне с безмълвен копнеж. Преглъщайки с усилие, тя се насили да извърне поглед, като в същото време свали съсипаното си боне и го стисна в ръцете си. Само ако Маркъс беше станал разпуснат и дебел с годините, но уви, все още беше същият жизнен мъж, по който се беше увлякла. Красотата му беше привлякла вниманието й преди време, когато все още беше наивно, седемнадесетгодишно момиче, а той двадесет и две годишен, романтичен млад мъж. Никога не й бе изглеждал по-хубав, откакто беше седяла в скута му и изучаваше чертите на високите му скули и изненадващо нежните извивки на устните му, докато й четеше поезията на Шекспир.
Сега беше повече мрачен, отколкото красив, а годините бяха направили лицето му по-сурово, отколкото си бе представяла, че може да бъде. Устните му вече не се разтягаха в усмивка и нежният блясък, който се появяваше в очите му, всеки път щом я зърнеше, отдавна беше изгаснал.
Защо не можеше да види, че просто не можеше да понесе повече? Не можеше да понесе презрението и неприязънта, които помрачаваха изражението му всеки път, щом я погледне, когато преди се размекваха от любов и щастие. Разводът им щеше да е благословия, не проклятие, и нова вълна решителност се разля по тялото й, когато се сети за дългите, самотни нощи, които беше прекарала, откакто си бе заминал.
Заслужаваше да намери отново любовта. Все още беше млада и красива. Искаше деца. Семейство. Искаше някой, по който да може да копнее както някога бе копняла по Маркъс и той по нея. Отчаяно. Безгранично. Страстно. Таеше толкова много чувства в себе си, които искаха единствено да излязат наяве. Не, нямаше да си тръгне. Не можеше да си тръгне, не и преди да се изпълнеше това, за което бе дошла. Изпъвайки рамене тя се завъртя на пети, за да го погледне.
— Няма да си тръгна, Маркъс. Не и докато не подпишеш документите и не получа това, което искам. — Тя повдигна брадичка и го погледна като кралица, въпреки мокрите си, опръскани с кал дрехи и заплетена коса.
— Е, няма да оставаш тук! — Маркъс се извърна от огъня и я изгледа с леден поглед, а всеки мускул по тялото му се напрегна в готовност за битка.