Глен Кук
Мрачни времена
(книга 7 от "Черният отряд")
Пролог
Неспирен вятър вее в равнината. Той мърмори над сивите калдъръми, прострели се от хоризонт до хоризонт. Той пее край разпръснатите черни колони — призрачен хор. Той размята листа и вдига прах, довян отдалеч. Той роши косата на мъртвец, лежал необезпокояван цяло поколение, докато се е превръщал в мумия. Ветрецът немирно подхвърля листо в безмълвно крещящата уста на труп и отново го изтръгва. Вятърът носи диханието на зимата. Мълния подскача от една абаносова колона към друга като дете, тичащо насам-натам на гоненица. За миг призрачната равнина се оцветява. Колоните биха могли да бъдат объркани с останките от разрушен град. Но не са. Твърде малко са и са разпръснати твърде напосоки. Нито една от тях не е рухнала, макар и много да са изгризани надълбоко от зъбите на гладния вятър.
1
… отломки…
… само почернели отломки, които се разпадат между пръстите ми.
Покафенели ъгли на страници, по които с нечетлив почерк са изписани по пет-шест думи, свързани вече незнайно с какво.
Всичко, което е останало от двата тома на Аналите. Хиляди часове труд. Четири години история. Изгубени завинаги.
Но дали? Не искам да се връщам назад. Не искам да изживявам отново онзи ужас. Не искам болката да се повтаря. Тук и сега болката е твърде силна, за да я понеса. Но няма как целият този ужас да се възвърне в пълнота. Умът и сърцето, сега в безопасност там, на другия бряг, просто отказват да възприемат колко дълго и тежко бе това пътешествие.
А време няма. Има война.
Винаги има война.
Чичо Дой иска нещо. Тъкмо му е времето да спра. Сълзите размиват мастилото.
Той ме кара да пия някакъв странен еликсир.
Отломки…
… навсякъде край мен, отломки от моя труд, от моя живот, от любовта ми и от моята болка, разпръснати из това мрачно време…
А сред мрака — парчета от времето.
2
Хей, ти! Добре дошъл в града на мъртвите. Не обръщай внимание на тези, които те зяпат. Призраците не виждат често чужденци, или поне приятелски настроени чужденци. Прав си. Те наистина изглеждат гладни. Случва се при обсада.
Опитай се да не наподобяваш чак толкова агнешко печено.
Мислиш, че това е шегичка ли? Бягай далече от Нар.
Добре дошъл в Деджагор, както талианците наричат този смъртоносен капан. Кафявите дребосъци, обитателите на Земите на сенките, от които го заграби Черния отряд, го наричат Стормгард. А тукашните хора винаги са го наричали Джайкур, дори по времето, когато това бе престъпление. А кой знае как го наричат Нюен Бао. И на кого му пука? Те не говорят, а и без това не влизат в сметките.
Ето един от тях. Онзи негодник там, дето е само кожа и кости, с мършавото лице. Кожата на всички тук е в някаква отсянка на кафявото, но тяхната е различна. Има някакъв сив оттенък. Почти като на смъртник. Не бихте сбъркали Нюен Бао с нищо друго на света.
Очите им са като излъскани въглища, които никой огън не би стоплил.
Онзи шум ли?
Съдейки по звука, Могаба, Нар и Първи легион отново изхвърлят обитатели на Земите на сенките. Някои проникват вътре почти всяка нощ. Като мишки са. Просто няма отърване.
Онзи ден намерих неколцина, крили се откакто Отрядът превзе града.
Ами миризмата, дето се носи? Преди сенчестите да започнат да погребват мъртвите си беше още по-зле. Може би лопатата им се струваше твърде сложен механизъм.
Онези продълговати могили, разположени около града като спици на колело, са натъпкани с трупове все едно с дърва. На места не са затъпкали достатъчно пръстта и газовете на разложението взривяват могилите. И тогава се надяваш вятърът да не духа откъм тях.
Оптимизмът им си личи по всичките още незапълнени окопи, които копаят. Голяма част от пръстта отива за насипи.
Но най-зле е със слоновете. Те гният цяла вечност. Веднъж се опитаха да ги изгорят, но само раздразниха лешоядите. Можеха просто да извлекат труповете им и да ги вградят в насипите.
Кой? Грозният дребосък с още по-грозна шапка ли? Това е Едноокия. Да си имаш едно наум за него.
Защо пък Едноокия? Заради превръзката на окото. Хитро, а?
Другият завързак е Гоблин. И за него да си имаш едно наум. Не? Е, не им се пречкай. Най-добре никога, но особено когато се карат, а най-вече когато са пияни. Като магьосници не са точно от онези, които разтърсват света, но не би могъл да се справиш с тях, все пак са способни.