Помощ? Странно колко гъвкав ставаш, когато пълното унищожение те гледа в упор!
Гъвкав, но само донякъде. Могаба никога не засяга пряко темата.
Не го дръпнах за опашката. Никога не го дразня. И това сигурно го подлудява.
— Ще приложим всичките си дарби, докрай — казах аз. — Ако не преодолеем това, майната им на разногласията помежду ни.
Могаба трепна. Сред многото неща, които един воин от Нар никога не си позволява, е употребата на цветист език. Независимо на какво наречие говори.
Хубаво, че използвахме наречието на Берил. Спорът ни продължаваше достатъчно отдавна и талианските офицери започваха да се усъмняват в занизаните преводи на Синдаве. Опитвахме се да покажем единство пред външния свят, а особено важно беше да заблудим работодателите си. По традиция те най-вероятно вече се чудят как да ни прецакат веднага щом отървем царствените им задници.
При преброяване на положилите клетва братя след пристигането ни в този затънтен край на света Нар и Старата банда заедно наброяват шейсет и девет души. Основните защитници на Деджагор са десет хиляди зле подготвени талиански легионери. Някои са бивши роби от Земите на сенките — много нахъсани, ала за нищо не ги бива. Други — джайкури, които пък още по не ги бива. Всеки ден съкращава числеността ни. Стари рани и върлуващи болести разреждат редиците ни със същата бързина като вражите нападения. Знахаря се опитваше да ги учи на полева хигиена, но тя не се прихвана никъде извън истинския Отряд.
Могаба ме удостои с лек поклон, както оказват почит по тези краища. Не би ми благодарил пряко.
Синдаве и Очиба бяха свели глави над току-що дошлите рапорти от различни части.
— Нямаме време за приказки — обяви Синдаве. — Всеки миг ще нападнат.
Говореше на талиански. За разлика от Могаба бе положил огромни усилия да го научи що-годе прилично. Стараеше се да разбере културата и мисленето на няколкото талиански народа, колкото и шантави да бяха те.
— Тогава да тръгваме към постовете си — отвърна Могаба. — Нали не искаме да разочароваме Тъкача на сенки!
Много беше нахъсан. Нямаше търпение. И този хъс беше до голяма степен неразумен. Преговори тактиката, която искаше да използваме, за да намалим приятелските жертви.
Напуснах, без да кажа и дума. И без разрешение да напусна.
Могаба знаеше, че аз не го признавам за капитан. От време на време разговаряме по въпроса. Нямаше да го призная без официално гласуване. Той пък засега не иска да провежда избори — подозирам, защото се бои, че не е достатъчно популярен за капитан.
Аз също не насилвам нещата. Старата банда може да ме избере, а аз не искам. Нямам нужните качества.
Знам си ограниченията. От мен водач не става. Та аз дори и с Аналите не се справям особено добре. Не разбирам как Знахаря е успявал да ги води и да върши едновременно с това всичката друга работа.
Тичах чак до своя пост на стената.
12
Нещо ме връхлетя — като малък безшумен вихър от мрак, изскочил изневиделица от нощта, и ме погълна, невидим за всички наоколо. Сграбчи душата ми и я дръпна. Пропаднах в мрака с мисълта „Охо, Господарят на сенките се завърна с гръм и трясък!“.
С нищо подобно не се бях сблъсквал досега. Но защо преследваше точно мен? Малцина играчи бяха по-маловажни и от мен.
13
Призоваха ме. Не можах да устоя. Борих се, но скоро осъзнах, че една силна част от мен не искаше да победи.
Почувствах се объркан. Нямах представа какво става. Спеше ми се… Дали причината за това не беше, че вечно не си доспивах?
Един глас ме извика по име. Стори ми се смътно познат.
— Мъргън! Ела на себе си, Мъргън!
Усетих силно разтърсване — вероятно се дължеше на удар, който не почувствах.
— Хайде, Мъргън! Трябва да се бориш!
Какво?
— Той се връща. Връща се!
Изстенах. Голямо постижение, очевидно, защото стонът ми предизвика нови вълнения.
Отново изстенах. Сега вече знаех кой съм, но не и къде се намирам, нито пък защо, нито на кого принадлежеше този глас.
„Ставам! — опитах се да го кажа. Сигурно беше някакво учение. — Ставам, по дяволите! — Опитах се, но мускулите ми не можеха да ме повдигнат.“
Бяха вцепенени.
Някакви ръце ме задърпаха за лактите.
Един нов глас произнесе: