— Гоблин! Едноок! Къде сте се дянали бе, лайненца? Случило ли се е нещо с Тъкача на сенки?
Гоблин изникна от нищото — лъхаше здраво на бира. Значи, двамата с Едноокия бяха люснали по няколко галона някъде наблизо. Той попари надеждите ми.
— Тъкача на сенки е жив, Мъргън. Но сигурно е оцапал гащите — и той се изкикоти.
— Мамка му — измърморих. Дребният жабок бе успял яката да се накваси. Ако и Едноокия беше на тоя хал, щях да си прекарам много интересно остатъка от нощта. Възможно беше тия двамата да забравят всичко и да подхванат караницата, която водеха от сто години. Последния път, когато се напиха и се погнаха, попиляха цял квартал в Талиос.
През цялото това време внукът на Говорителя се спотайваше в сенките и наблюдаваше като някой от онези проклети гарвани. Сега те бяха много повече.
Старият Хриптящ нахлу с пухтене от улицата. Трябваше да си почине, преди да се изкачи догоре. Кашляше, хриптеше и плюеше кръв. И той беше от същите краища, от които идваше и Едноокия, но нищо друго не ги свързваше освен любовта към бирата. Хриптящия също беше наобиколил бъчвата на няколко пъти. Той се изкатери догоре, докато аз оглеждах града, и се опита да прецени доколко зле беше положението. Точно тогава не ни притискаха много.
Хриптящия храчеше, кихаше и плюеше. Нова розова светлина избухна в подножието на хълмовете и очерта две сенки на фона на небето. Нямаше съмнение, че това са сенките на Създателя на вдовици и Отнемащия живот — ужасните превъплъщения, които Господарката бе създала за себе си и за Знахаря, за да изкарват ума на сенчестите.
— Не е възможно — рекох аз на кротналите се магьосници. Едноокия се беше върнал. С едната си ръка крепеше Хриптящия, който покрай туберкулозата си май беше получил и пристъп на астма. В другата стискаше нещо, подобно на прът, увито в парцали. Продължих: — Това не може да са Знахаря и Господарката, защото ги видях със собствените си очи как падат.
Шепа конници се носеше към града. Сред тях имаше тъмно петно, което трябваше да е Тъкача на сенки. Не се отказваше. Около него кръжаха розови светулки. Беше му трудно да ги отблъсква.
Южняците, все едно разбраха, че шефът им ще е в гадно настроение, като се върне, и внезапно усилиха атаката.
— Не съм убеден — заразмишлява Гоблин. Звучеше така, сякаш изведнъж бе изтрезнял от уплаха. — През ум не ми минава кой е този с доспехите на Отнемащия живот. Обаче ще се пръсне от сила.
— На Господарката не й бяха останали никакви сили — напомних му.
— Другият създава усещането за Знахаря.
Не можеше да бъде.
Хриптящия най-сетне изхъхри:
— Могаба…
При споменаването на това име неколцина се изплюха. Всеки си имаше мнение за безстрашния военачалник. Ако ги слуша човек, можеше да реши, че Могаба е най-желаният мъж в града.
Гърчеща се розова нишка достигна групата на Тъкача на сенки. Господарят на сенките я отблъсна от себе си, но тя изкла половината от хората му. Телесни части се разхвърчаха във всички посоки.
— Мамка му! — възкликна някой и с това до голяма степен изрази общото настроение.
— Могаба… иска да знае… дали можем да освободим няколкостотин души, … за да контраатакува врага, … проникнал в града! — изхриптя Хриптящия.
— Това копеле за колко тъпи ни мисли?! — измърмори Блясъка.
— Жената на оная камила знае ли, че сме го нарочили? — попита Гоблина.
— Защо да си мисли, че може да го подозираме? Има толкова високо мнение за собствения си мозък!
— Ама че смешно — изграчи Кофата. — Опита се да ни прецака и накрая сам си нахлузи задника на кола! И прекрасното е, че единственият начин да го извади, е да ни убеди ние да му свършим работата.
— Какво е наумил Едноокия? — попитах Гоблин. Едноокия като че се молеше над една от балистите заедно с Лофтус. Около краката им бяха пръснати парцали. В улея на машината лежеше злокобно черно копие.
— Не знам.
Огледах най-близката порта. Нар ни виждаха. Могаба щеше да разбере, че лъжа, ако кажех, че сме твърде съсипани и не можем да пратим помощ.
— Някой да се сеща за някаква причина да помагаме на Могаба? — попитах. За да удържа моята част, освен самите членове на Старата банда, разполагах с шест хиляди оцелели талианци от дивизията на Господарката и с непостоянен брой освободени роби, бивши военнопленници и амбициозни джайкури.
Всички отговориха отрицателно. Никой не искаше да помага на Могаба. Доближих се до машината и попитах: