— А какво ще кажете да му помогнем, само за да отървем собствените си задници? Ако оставим да стъпчат Могаба, накрая може сами да се изправим срещу остатъка от сенчестата тълпа. — Погледнах портата. — А и тези хора там виждат всичко, което вършим.
Гоблин също погледна и тръсна глава, за да я поизбистри от биреното замайване.
— Ще трябва да си помислим.
— Какво правиш, Едноок? — вече бях до него.
Едноокия посочи гордо копието.
— Нещичко, по което работех в свободното си време.
— Грозничко си е. — Хубаво беше да разбера, че може да свърши нещо полезно и без да му се казва.
Беше издялал черен дървен прът и го бе обработвал часове наред. Копието беше покрито с невероятно грозни миниатюри и надписи на непозната азбука. Острието му беше също черно като дръжката, а по потъмненото желязо бяха изписани изящни сребърни руни. По острието имаше и цвят, но толкова фино нанесен, че беше почти невидим.
— Много хубаво.
— Хубаво? — Въздишка. — Невежа такъв! — Той посочи. Лофтус погледна. Аз също.
Групата на Тъкача на сенки, тъжно оредяла, обкръжена от рояци розови искри и надаващи подигравчийски крясъци гарвани, се приближаваше.
Едноокия се изкиска.
— Това тук ми е Трепачът за Господари на сенки, копеле! — И нададе вой. Сума ти бира беше излочил, явно. — Той спокойно би го спрял в някой ленив следобед, но сега не е ленив следобед, нали? Лофтус стреля. Тая пръчка няма да лети във въздуха и пет секунди. Само с толкова време разполага той, за да схване какво му предстои и какво да прави, за да развали магиите, наложени, за да му пречат да го отклони. А я го гледай колко е зает тоя задник. Лофтус, мой човек, подготви се да ти издълбаят голяма победна резка върху това нещо!
Както би постъпил всеки човек, притежаващ поне малко разум, Лофтус не обръщаше внимание на Едноокия. Той нагласи оръжието с артистична грижливост.
— Повечето заклинания са разработени, за да пробият личната му защита — издърдори Едноокия. — Разчитам, че той няма да има време да предприеме нищо. Защото исках да се съсредоточа в пробиването на една точка по пасивен…
Затворих му устата.
— Гоблин, някакъв шанс това да свърши работа? Този дребосък не е точно тежка категория.
— Тактически, може и да свърши. Ако наистина се е трудил толкова упорито върху това. Да кажем, че Едноокия е един порядък по-слаб от Тъкача на сенки. Което в действителност означава само, че му отнема десет пъти повече време да свърши същата работа.
— Порядък? — Значи, това му беше проблемът на Едноокия.
— По-скоро два, предполагам.
Не ме разбра. А аз нямах време да му изтръгвам обяснения.
Лофтус бе доволен, че следи целта си идеално, или поне тя беше в обсега му.
— Време е — каза той.
28
— Стреляй — наредих аз. Балистата издаде характерния си тътен. Над стената падна тишина. Черното копие се стрелна в нощта. Зад него прехвърчаха искрици. Едноокия каза пет секунди полет. Истината беше, че по-скоро бяха четири, но сякаш се проточиха цяла вечност.
Сиянието на пламъците обилно осветяваше Господаря на сенките. Не след дълго той щеше да изчезне зад някоя кула от анфиладата. Яздеше, загледан назад, към хълмовете. Странните конници сега препускаха из равнината и предизвикваха всеки — който и да е — да отговори на предизвикателството им.
Ахнах.
Създателя на вдовици носеше Копието. Самото знаме не се виждаше, но това беше копието, към което то беше привързано от деня, в който Черния отряд е напуснал Катовар. Всеки отделен Летописец внимателно го бе следил, макар причината за това да бе забравена. Съсредоточих се върху Тъкача на сенки тъкмо навреме, за да видя как съкровището на Едноокия поразява целта.
По-късно Гоблин ми разказа, че Тъкача усетил опасността, когато оръжието се издигнало до най-високата точка на полета си. Каквото и да е направил тогава, постъпил е правилно. Или пък е извадил късмет. Или някоя по-висша сила бе решила, че той няма да умре точно тази нощ.
Копието промени курса си с няма и педя, и вместо да удари Тъкача на сенки, се заби в рамото на коня му и разкъса животното, сякаш то беше не по-плътно от въздуха. Раната засия в червено, запламтя. Червеното се разля. Тъкача на сенки изрева яростно, когато конят го хвърли. Строполи се на земята и лежа там, гърчейки се, достатъчно дълго Едноокия да кресне на Лофтус да го обсипе със залп от обикновени копия, а после запълзя заднишком като рак, за да избегне ударите на конските копита.