О! Този глас принадлежеше на Знахаря. На Стареца. Само че Старецът е мъртъв, защото видях как го убиват. Дали? Не оставих ли току-що Създателя на вдовици, жив, далеч след като времето му изтече?
— Ами, докато не ни чува… Вече няма накъде да върви, освен на добре. Ние завихме зад ъгъла. Прехвърлихме билото. Освен ако той не иска да си стои загубен.
Отворих едното си око.
Наоколо беше тъмно. Никога досега не бях виждал това място, но трябваше да е дворецът в Трого Талиос. У дома. Никога не бях забелязвал другаде да използват този камък. И нямаше нищо учудващо в това, че не можех да разпозная някои части от Двореца. Всички принцове на Талиос добавят нещичко към него по време на царуването си. Предполага се, че единствено старият придворен магьосник Пушека може да се ориентира из цялата сграда. А Пушека вече го няма с нас. Не зная какво се е случило с него после, но преди няколко години го разкъсаха — едно свръхестествено създание, с което той не можеше да се разбере, се опита да го изяде. Това ни дойде добре, защото тъкмо тогава открихме, че Дългата сянка го е съблазнил и той е минал на страната на Господарите на сенките.
Дивях се на себе си. Въпреки че главата ме болеше така, все едно ме гонеше махмурлукът на махмурлуците, изведнъж умът ми се избистри като кристал.
— Отвори си едното око, шефе.
— Мъргън, чуваш ли ме? — Опитах да размърдам език и заломотих гладко пълни дивотии. — Пак те омагьосаха. От два дни се мъчим да те върнем обратно. — Знахаря звучеше раздразнително. Все едно нарочно му създавах притеснения! — Добре, знаеш упражнението. Да го изправим и да почва да ходи.
Спомнях си, че на няколко пъти вече бях минавал през това. Сега не бях толкова объркан и схващах по-бързо разликата между минало и настояще.
Издърпаха краката ми под мен. Гоблин ме прихвана под дясната мишница. Знахаря ме обгърна с ръка отляво и ме вдигна.
— Помня какво да правя — казах.
Те не разбраха.
— Схващаш ли в кое време се намираш, Мъргън? — попита Гоблин. — Нали няма пак да се отнесеш в миналото?
Кимнах. Така можех да общувам. Навярно трябваше да използвам езика на глухонемите.
— Пак ли Деджагор? — попита Знахаря.
Всички връзки бяха в ума ми. Дори и много такива, които не исках да правя. Пак се опитах да заговоря.
— Същата нощ. Пак. По-късно.
— Заведи го долу. Ще се оправи — каза Знахаря. — Мъргън, този път забеляза ли нещо? Каквото и да е, нещичко, за което да можем да се заловим и да те изкараме от този цикъл? Нужен си ми тук. Непрекъснато.
— Нищичко, да му се не види! — Спрях, за да си поема дъх. Този път се възстановявах по-бързо. — Дори не знам кога ме удари. Просто изведнъж се оказах там като някакъв блуждаещ дух, без мисли за никакво бъдеще. После, след известно време, си бях само Мъргън, без да осъзнавам нищо, без аномалии, каквито получавам сега.
— Аномалии?
Обърнах се стреснато. Едноокия беше изникнал отнякъде. Видях, че завесата продължава да мърда. Закриваше половината стая.
— Ъ?
— Какво имаш предвид под „аномалии“?
Когато се съсредоточих, открих, че не знам точно какво имах предвид. Поклатих глава.
— Не знам, така ми се изплъзна от езика. В кое време се намирам?
Знахаря и магьосниците си размениха многозначителни погледи. Знахаря попита:
— Помниш ли Свещената гора?
— Разбира се. Още треперя. — И наистина усетих хлад. После ми хрумна най-важното. Нямах спомен да съм посещавал тази стая преди, а би трябвало. Значи все още бях в своето минало. Но не бях толкова далеч, колкото в Деджагор — от него ме деляха години.
После се опитах да си спомня бъдещето.
Спомних си прекалено много. Застенах.
— Трябва ли да го вдигаме пак? — попита Гоблин.
Тръснах глава.
— Наред съм. Да помислим. Колко време мина между този пристъп и предишния? И колко, откакто се върнахме от горичката?
— Ти се върна преди три дни — отвърна Знахаря. — Казах ти да доведеш пленниците си в двореца. Ти се опита. По пътя загуби тъкача на сенки при обстоятелства, толкова съмнителни, че издадох заповед за всички членове на Отряда да бъдат особено бдителни!
— Той беше стар, умря просто от уплаха — рече Едноокия. — Нищо тайнствено няма в това.
Главоболието ми не минаваше. Имах смътни спомени от събитията, но не толкова ясни като тези за други случки непосредствено преди досегашните припадъци.