— Не си спомням много.
— Червеноръкият измамник стигна дотук. Смятахме да започнем разпита му същата нощ. Но ти се върна в дома си — и още щом като си влязъл, си рухнал. Тъща ти, чичо ти, жена ти и шуреят ти са единодушни. Вероятно това е първият, последният и единствен път, когато се случва.
— Вероятно. Старата е същата като Едноокия. Съгласна е само за едно — да е контра на всички.
— Хей, хлапе…
— Тихо! — скастри го Знахаря. — Значи просто си паднал и си се вцепенил. Жена ти изпаднала в истерия. Шуреят ти дойде да ме търси. Изкарахме те оттам, за да не притесняваме семейството ти.
Да не ги притесняват? Тези хора не са и чували тая дума. Освен това от всички тях смятам за свое семейство единствено Сахра.
— Отвори уста, Мъргън — рече Гоблин, обърна лицето ми така, че светлината да го осветява най-добре, и се вторачи в гърлото ми. — Тука няма увреждания.
Знаех какво си мислят. Епилепсия. Сам бях си мислил за това. Разпитвах за тази болест всеки, който би ме изслушал. Но не бях чувал за епилептик, когото припадъците да запращат в миналото. В едно минало, което никога не беше точно като миналото, което вече бях изживял.
— Казах ти, че не е болест! — изръмжа Знахаря. — Когато откриеш отговора, той ще е точно в твоята нива и сигурно ще се почувстваш глупак, че досега не си го видял.
— Ако има нещо за намиране, аз ще го намеря — обеща Едноокия, което ме накара да се чудя какво ли си е наумил. Тогава вече знаех онова, което трябваше да знам, защото скоро щяха да ми го кажат. Но не можех да си спомня достатъчно ясно това бъдеще, че да го проумея.
Понякога да бъда себе си беше доста страшничко.
— Я кажи пак какъв беше онзи безглав герой там? — попита Знахаря.
След като проумях за какво ме пита, отвърнах:
— Да… Но беше без лице, шефе. Глава си имаше.
— Точно това може да е източникът на проблема — предположи Едноокия. — Ако някога си спомниш някоя черта, каквото и да е, кажи на някого. Или веднага го запиши.
— Не искам това да се случи с никого другиго — каза ми Знахаря. — Можеш ли да си представиш да водиш кампания, когато хората ти непрекъснато пропадат някъде за дни наред?
Сигурен бях, че това няма да се случи. Но не им го казах, защото щяха да ме притиснат, а на мен не ми се щеше да ме тормозят и разпитват.
— Трябва да взема нещо за глава. Моля ви. Главата ме боли, все едно имам махмурлук.
— Предишните пъти болеше ли те така? — попита Знахаря. — Не си го споменавал.
— Болеше ме, но не чак толкова. Просто не ми беше съвсем добре. Този път е като махмурлук от четири бири, ако бирата са я варили Уилоу Лебеда и Бесния Корди. Това говори ли ви нещо?
При споменаването на втората най-гадна бира на света Знахаря се усмихна.
— Аз и Гоблин те наблюдавахме почти неотлъчно, откакто се върна от Свещената гора. Струваше ни се, че това ще продължи да се повтаря. Не исках да изпускаме нищо.
И това постави сериозен въпрос. След като съм в това време, в което понякога си спомням бъдещето, как така никога не си спомням предстоящите ми пътувания в миналото?
И как са могли да ме наблюдават така неотлъчно? Изобщо не бях ги забелязал. А се опитвам непрекъснато да бъда нащрек. Никога не знаеш кога някой Измамник ще изскочи от сенките, размахал кърпата си за душене.
— И какво узнахте?
— Нищо не видяхме!
— Но в момента работя по това — наду се Едноокия.
— Не, че това ми вдъхва доверие.
— Всеки вече ти се прави на остроумен — оплака се Едноокия. — Помня, че едно време младежите уважаваха по-старите!
— Това е било по времето, когато не са имали кой знае каква възможност да опознаят старите.
— Имам си работа обади се Знахаря. — Едноок, гледай да не оставяш Мъргън. Продължавайте да си говорите за Деджагор и какво се е случило там с него. Все някъде трябва да има някакъв ключ. Може би още не го разпознаваме. Ако не се отказваме, все нещо ще изскочи. — И той си тръгна, преди да успея да кажа нещо.
Нещо витаеше между Знахаря и Едноокия, и то беше над мен, непостижимо за мен. И може би всички ние имахме причина да бъдем загрижени. Този път не си спомнях много за това къде се намирах. Всичко ми се струваше ново, случващо се за първи път, ала някакво треперещо, уплашено малко същество нейде дълбоко в нощната бърлога на съзнанието ми настояваше, че все още преживявам отново своето вчера и най-лошото тепърва предстои.