— Всичко е стилизирано, капитане. Всяка позиция и всеки удар си имат име. — Което аз смятам за слабост. Всеки боец с установени навици е лесна мишена за новатора.
От друга страна, видях и как чичо Дой се разправя с истински врагове в Деджагор.
Минах на другия език.
— Чичо, ще позволите ли моят капитан да се запознае с Пепелния жезъл? — двамата отдавна си бяха взели мярката.
Пепелния жезъл е мечът на чичо Дой. Той го нарича своя душа и се отнася с него по-добре, отколкото би се отнесъл с любовница.
Чичо Дой се изтръгна от Тай Дей, поклони се леко и излезе. Само след миг той се върна, понесъл чудовищен меч. Беше три стъпки дълъг. Извади го внимателно и го поднесе на Знахаря, положен върху лявата му предмишница — там стоманата нямаше да се допре до влажна или мазна кожа. Докато го поднасяше, се поклони леко.
Искаше да му вярваме, че не говори талиански. Напразни преструвки. Познавам го още от времето, когато говореше гладко този език.
Знахаря поназнайваше нещичко за обичаите на Нюен Бао. Той пое Пепелния жезъл с нужното внимание и любезност, сякаш за него това бе висока чест.
Жестът му мина пред чичо Дой.
Знахаря хвана несръчно дръжката на двуръчния меч. Нарочно, подозирам. Чичо Дой веднага се стрелна, за да покаже как се държи — по същия начин, както и с мен при всяка тренировка. Старият е много пъргав. Води на Знахаря с десет години, но се движи по-леко и от мен. И притежава забележително търпение.
— Чудесен баланс — капитанът го каза на талиански. Но не бих се изненадал, ако разбера, че е понаучил и Нюен Бао. Езиците много му вървяха. — Ала щеше да е по-добре, ако стоманата бе по-качествена. — Защото острието беше тънко и тясно.
— Той казва, че мечът е на четиристотин години и може да разрязва броня — обадих се аз. — Гарантирам ти, че чудно си съсича хора. Виждал съм неведнъж как го използва.
— По време на обсадата. — Знахаря огледа острието близо до дръжката. — Да.
— Знакът на Дин Лук Док.
Изведнъж присвил очи и отхвърлил от изненада обичайното си невъзмутимо изражение, чичо Дой бързо си прибра любовницата обратно. Това, че Знахаря може би знае това-онова за ковачите на мечове от Нюен Бао очевидно го безпокоеше. Знахаря може би не беше чак толкова тъп, колкото се очакваше от чужденците.
Чичо Дой изскубна снопче от рядката си коса и го прокара по острието на Пепелния жезъл. Резултатът беше предвидим.
— Човек може да се пореже и да не разбере — отбеляза Знахаря.
— Случва се — отвърнах. — Ти искаше ли нещо? — Сахра донесе чай. Стареца прие, макар и да не обича чай. Гледаше ме как я гледам аз и се забавляваше. Когато Сахра е в стаята, ми е трудно да обръщам внимание на каквото и да било друго. Всеки път, когато я видя, тя става все по-красива. Не мога да повярвам на късмета си. Непрекъснато ме е страх, че все някога ще се събудя. Студени тръпки.
— Определено си ударил голямата печалба, Мъргън — така ми казваше Знахаря преди. Той одобряваше Сахра, но семейството й го тревожеше. — Как стана така, че се ожени за цялата тайфа? — Заради това той мина на езика на Защитника. Никой от другите не говореше този северняшки диалект.
— Трябваше да бъдеш там — за Деджагор друго не можеш да кажеш. Живият кошмар сля в сплав Нюен Бао и Старата банда.
Появи се Майка Гота. Метър и половина жлъч. Тя изгледа сърдито капитана.
— О, самият велик човек! — Талианският й е отвратителен, но тя отказва да повярва. Онези, които не я разбират, го правят нарочно, за да й се подиграват.
Тя заобиколи Знахаря с кривокраката си походка. Колкото висока, горе-долу толкова и широка, но без да е наистина тлъста, грозна, клатушкаща се като патка, тя приличаше на миниатюрен трол. Собственият й народ я нарича Трола зад гърба й. И по характер си приличат. Би могла да изкара и камък от търпение.
Тай Дей и Сахра бяха много късни деца. Моля се жена ми да не заприлича по-късно на майка си — нито по характер, нито физически. Но нямам нищо против да заприлича на баба си.
Студено е тук, вътре.
— Защо ти много толкоз юркаш на Сахра мъжа, о, господине Тъй Велик и Могъщ Освободителю? — Тя се изхрани и плю настрани. Значението на жеста за Нюен Бао не беше по-различно, отколкото за всички други. Задърдори все по-бързо и по-бързо. И колкото по-скорострелно дърдореше, толкова по-бързо щъпукаше. — Ти мислиш той може би роб? Воин не! Няма време мене баба да направи, вечно той далече по твои работи? — и тя отново се прокашля и плю.