— Така ли мислиш? Може и да си прав. — Сигурно го бях засегнал по болно място. Той изведнъж се замисли. — Давай.
Нямах особено желание.
— Цялото това нещо много прилича на онова, което се случва с мен, когато пропадам в заешката дупка в Деджагор. Дали Пушека не ми го причинява по някакъв начин?
Знахаря поклати глава.
— Няма как. Не е същото. Давай. Настоявам. Губиш време. Погледни нещо, което винаги си искал да знаеш за Аналите. Ние ще сме тук и ще те пазим.
— Какво ще кажеш да потърся Мускус и Хагоп?
— Аз знам къде са — тъкмо са преминали през Първия водопад. След няколко дни ще са тук. Пробвай с нещо друго. — Хагоп и Мускуса бяха прекарали последните три години в пътешествие обратно на север с талианска делегация и писма от Господарката до изоставените от нея. Мисията им беше да научат всичко, което можеха, за Господаря Дългата сянка. Една от мъртвите Господари, Сянка на бурята, се бе оказала бежанка от старата империя на Господарката — Приносителя на бури, която мислеха за мъртва. А още двама големи гадни магьосници, смятани за отдавна загинали, също се бяха появили и ни избиваха — Оплаквача и лудата сестра на Господарката, Ловеца на души. Освен тях тук беше и Видоменителя, но за него се погрижихме.
Това, че Мускуса и Хагоп са оцелели след такова невероятно пътешествие за мен си беше истинско чудо. Изглежда, боговете ги пазят.
— Сигурно имат цяла нова колекция от белези, за които да говорят.
Знахаря кимна. Малко беше помрачнял. Време беше да се заловим с подготовката ми.
Трагедия от миналото, така и останала без обяснение, завладя въображението ми. В едно село, Връзка, се бяха случили няколко гротескни, ужасни, безсмислени убийства, които, доколкото си спомням, никой не свърза с никого и с нищо. Сигурен бях, че те са важни по някакъв начин и бях озадачен, че и до днес това клане си оставаше неразгадано.
Стиснах ръката на Пушека, изпразних ума си и зашепнах внимателни наставления. И поех, излязох извън тялото си толкова изведнъж, че ме обзе паника. За миг ми се стори, че си спомням да съм го правил и преди. Но не си спомнях какво ще се случи по-нататък.
Старецът беше прав. Не беше същото като нежеланите ми пропадания в собственото ми минало. В този кошмар бях в пълно съзнание и се владеех. Бях безплътно видение, което бързаше към Връзка, ала мисията ми оставаше ясна в моето съзнание. Разликата беше много голяма. Докато се носех над Деджагор, нямах самоличност, нито се владеех, докато не се слея със себе си от миналото. И тогава забравях бъдещето.
Връзка е селце на южния бряг на Голямата река, срещу брода Ведна-Бота. Векове наред Голямата река е била традиционната граница на централните талиански земи. Народите, живеещи отвъд реката, говорят същите езици и изповядват същите религии като Талиос, но са смятани от самите талианци за далечни братовчеди.
Неселскостопанската част на икономиката на Връзка се върти около малка станция за смяна на конете на военните куриери. Малък гарнизон от шадарски конници управляваше станцията и наглеждаше движението през брода. Селището Връзка бе служба мечта за войниците. Нямаше офицери, а работата беше много малко. Бродът беше проходим само около три месеца годишно, но на гарнизона плащаха цялата година.
Душата на Пушека се завърна към отдавнашното нещастие. Пътувах с него, понесъл бремето на страха въпреки всички уверения на Знахаря.
Нощта, през която бяха избили Връзка, беше много тъмна. От мрака изплуваха ужасът и кошмарите, в които хората са по-често плячка, отколкото хищници. Едно чудовище премина през селото и се насочи към армейската конюшня. Наблюдавах от място, от което не можех да предупредя никого.
Един самотен войник стоеше на пост. Клюмаше. Нито той, нито конете усетиха опасността. Резето на вратата на конюшнята се вдигна. Никое животно не би се досетило да дръпне връвта. Войникът се стресна и се събуди точно навреме, за да види как един черен силует с алени очи препуска към него.
Чудовището се нахрани и изчезна в мрака. Уби още някого. Писъците събудиха гарнизона. Войниците грабнаха оръжията си. Чудовището, подобно на грамадна черна пантера, побягна с дълги скокове към реката, преплува я и излезе на северния бряг.
Вече знаех нещо. Убиецът бе видоменител, последовател на магьосника Променливия, унищожен от нас в нощта, когато завзехме Деджагор. Тя се бе измъкнала в животинската си форма.
Но защо само този случай за повече от четири години?