Исках да последвам пантерата, да открия какво се е случило с нея, но не можех да придумам Пушека да тръгне подире й. Изпадналият в кома магьосник нямаше воля или съзнание, което да забележа, но очевидно имаше някакви свои ограничения или задръжки.
Ала, странно, не почувствах нищо, докато не се върнах в реалността на Двореца. Тогава чувствата ме връхлетяха на талази, мощно, и ме оставиха без дъх.
— Истина ли е всичко онова, което виждам там? — попитах.
— Досега нямаме доказателства за противното — предпазливостта на Знахаря означаваше, че има някакви резерви. Нашият вечно подозрителен капитан. — Изглеждаш зле. Нещо гадно ли видя?
— Много. — Едноокия си бе тръгнал, а Удушвачът се беше наакал. Набърчих нос. — Навсякъде ли мога да погледна с помощта на Пушека?
— Почти. На някои места той не може или не иска да отиде. И не може да се върне във всеки момент от времето, преди да изпадне в кома. Сега можеш да допълниш Аналите в стила на очевидец, ако желаеш. Но никога не забравяй да внимаваш, когато го изкарваш прав.
— Брей. — Бях започнал да разбирам приложенията. — Та това е по-ценно от легион ветерани. — Сега знаех, че напоследък сме нанесли наистина стряскащи удари. Ако можеш да кацнеш на рамото на врага, нищо няма да стане така, както той иска.
— Много по-ценно е. И точно затова ще си затваряш устата дори пред своята скъпа любима.
— Радишата знае ли?
— Не. Ти, аз и Едноокия. Може би и Гоблин, ако Едноокия не се е сдържал да не сподели на някого. И край. Едноокия го откри случайно, докато се опитваше да извади Пушека от комата. Пушека е ходил в Наблюдателницата. Влязъл е вътре. Дори се е срещал с Дългата сянка. Искахме да му зададем някои въпроси. Решихме, че могат да почакат. Не казвай на никого, ясно!
— Пак си подозрителен към семейството на жена ми.
— Бих ти прерязал гърлото.
— Разбрах те, шефе. Няма да се хваля пред другарчетата ми по чашка от Измамниците. Мамка му. Това може да ни спечели войната.
— Няма да е зле, стига да остане в тайна. Имам работа с Радишата. Упражнявай се с него. И не се притеснявай, че ще го изтощиш. Не можеш. — Той стисна рамото ми и излезе с решителна, фаталистична походка. Сигурно му предстоеше ново съвещание за бюджета. В зависимост от това дали си Освободителя или Радишата, на военните парите или никога не им стигат, или вечно искат прекалено много.
И така, бяхме само аз, един полумъртъв магьосник и един смрадлив Удушвач, завит с ленен чаршаф. Замислих се дали да не ползвам Пушека, за да разбера какво кроят приятелчетата на смрадливеца в Талиос, но реших, че капитанът нямаше да го разпитва, ако Пушека бе способен да даде полезни отговори. Може би трябваше не само да даваш точни наставления, но и да имаш някаква представа какво търсиш. Човек не може и собствения си лакет да намери, ако не знае пътя дотам.
Смисълът? Старият Пушек беше същинско чудо, но си имаше големи ограничения. Повечето от тях съществуваха в собствените ни глави. Можехме да се възползваме или да станем жертви на собственото си въображение.
Тогава какво да потърся?
Вълнувах се. Бях готов за приключения. Така че, какво толкова, по дяволите? Защо да не се захвана направо с голямата работа? Какво ще кажете да понагледам самия Господар Дългата сянка, номер едно в лайняния списък на Черния отряд?
35
Дългата сянка можеше да е изскочил направо от моите фантазии. Смъртоносен изрод. Беше висок, кльощав и не го свърташе, изпадаше в безпричинен гняв и получаваше внезапни припадъци, които напомняха на маларични пристъпи. Носеше свободна, дълга до пода черна риза, която скриваше смъртна мършавина. Ядеше нередовно, а и тогава само чоплеше яденето. Можеше да мине за жертва на глада.
Сребърни, златни и лъскави черни нишки, избродирани или втъкани в одеждата му, го пазеха с десетки статични магии. На пръв поглед той изглеждаше хиляда пъти по-голям параноик от Знахаря. Но си имаше основания. Целият свят бе пълен с хора, желаещи да изпекат кльощавия му задник, а нямаше по-близки приятели от Могаба и Кинжала.
Оплаквача не беше приятел, той беше съюзник.
Една от маниите на Дългата сянка беше Черния отряд. Не го разбирах. Врагове като нас не би трябвало изобщо да го тревожат. Ние не бяхме убийци на светове.
Лицето му, винаги маскирано, освен когато беше сам, приличаше на череп. Восъчнобледите му черти бяха застинали в постоянно изражение на страх. Нямаше как да се познае расата му по рождение. Очите му бяха воднистосиви, със зачервени клепачи, но не мисля, че беше албинос. Възползвах се от способностите на Пушека и запърхах назад във времето, за да прегледам набързо всичко интересно. Нито веднъж не спипах Дългата сянка напълно без костюм. Този не се къпеше. Не си сменяше дрехите. И никога не сваляше ръкавиците си.