Дори и Дългата сянка не можеше да унищожи мълвата. Дори и в сърцето на неговата империя на някои хора се налагаше да пътуват, а пътешествениците винаги разказват истории. А някои от тези истории дори са верни. Жителите на Капан за сенки знаеха, че от север иде гибел.
В сърцето на всеки слух бе името на Черния отряд и това не радваше никого. Дългата сянка бе самият дявол, но мнозина от поданиците му се бояха, че падането му ще бъде само предшественик на още по-мрачни времена.
Мъже, жени и деца, цялото население на Капан за сенки знаеше единствената истинска тайна във вселената: зад сянката, чието лице виждаш, винаги се спотайва още по-тъмна сянка.
Дългата сянка протягаше ръце и сееше болка и страх, защото самият той бе жертва на хиляди ужаси.
Там, навън, бе ужас. Такъв ужас, че поисках да се върна на топло, където има кой да ме прегърне и да ми каже, че в мрака не винаги се спотайват ужаси. Исках моята Сахра, моята светлина в нощта, която владее света.
— Пушек, отведи ме у дома.
36
Знахаря ме беше предупредил. Бъди точен, каза той. Всъщност, предупреди ме няколко пъти.
Дърпаха ме насам, влачеха ме натам, напред-назад през място, подгизнало от кръв и пламтящо от пожари, хартии покафеняваха, почерняваха, сбръчкваха се съвсем бавно. Имаше цял вир от кръв там, където лежах в собственото си повръщано. Шляпането на тичащи крака ми звучеше като бавните тътнещи стъпки на великани.
Чух писъци, които нямаха край.
Знахаря ме предупреди. Не мислех. Онова, което не ми беше казал, или може би не го разбираше, беше, че понятието за „дом“ в съзнанието на някого би могло да се определя от болката.
Разкъсан на парченца. Пушека ме върна в Талиос в онзи миг от реалността, който прилича на края на всички времена. Въртях се, мятах се, мъчех се да се махна оттам с такава погнуса, че хвърлих и себе си, и омразните отломъци, и напълно объркания Пушек право в ада.
Той нямаше нито воля, нито самоличност, затова не се засмя, а и не можеше, докато аз потъвах в езерото от болка.
Адът си има име. Името му е Деджагор. Но Деджагор е по-благоприятното лице на ада.
От по-големия ад аз избягах. Отново.
Нито самоличност, нито воля.
Вятърът вее, но нищо не помръдва в равнината от блещукащ камък. Пада нощта. Вятърът утихва. Равнината излъчва топлина, а сенките се пробуждат. Лунна светлина огрява мълчанието на камъка.
Равнината се простира на изток и на запад, на север и на юг, отвътре краят й не се вижда. Въпреки че границите й са размити, тя има точно определен център. Това е епично здание, изградено от същия камък като колоните и равнината.
Сред тази грамада също нищо не помръдва, макар навремени мъгли от меко сияние да се процеждат отвъд портата на съня. В ъглите се спотайват сенки. А далеч надолу, в сърцето на крепостта, тупти неуловимо сърцето на мрака, има нещо, което в някакъв смисъл е живо.
37
Без воля. Без самоличност. А сега и без Пушека.
Сега имаше само болка. Толкова много, че Пушека отлетя. Остана само робството на спомените.
Сега бях у дома, в дома на болката.
38
Ето те и теб! Е, ето ни пак тук. Липсваше ми… безлико нещо, което въпреки това явно се усмихва, доволно от себе си.
Беше пълна с приключения нощ. Нали? И забавленията продължават. Виж. Там. Черния отряд и помощниците им започнаха да вгорчават живота на онези сенчести, дръзнали да се заселят от вътрешната страна на стените на Деджагор.
Виж как използват двойници и въображаеми войници, за да подмамят южняците в смъртоносни капани, да ги накарат да предадат себе си.
О, и да се върнат при стената. Дреболия, но достойна за епос.
Битката се бе преместила в източната част на града. Сега надали там има някой. Неколцина мъже, които гледат от насипите, и толкова. И тук-там долу в мрака — не особено въодушевени разузнавачи на сенчестите, които всъщност изобщо не внимават. Иначе как биха проспали малката паякоподобна фигура, слизаща по външната страна на стената.
Защо, да му се не види, двестагодишен четвъртокласен магьосник ще слиза по въже при крайно недружелюбните малки кафяви човечета, на които току-виж им се прищяло да потанцуват върху главата му?
Раненият жребец от тайнствена магическа порода бе спрял да цвили. Най-сетне. Мъртъв е. Зелената мъгла продължава да се вие над смъртоносната му рана. Краищата на раната продължават да светят.