— За да печеля?
— Наистина ли смяташ Могаба за толкова тъп, че няма да забележи хляба? И че няма да задава въпроси?
— Твърде много си почнал да се спичаш, хлапе.
— Ако продължаваш с тия глупости, ще се спечеш и ти. Ако заради тебе ме убият, призракът ми ще преследва твоя задник цяла вечност!
— Сигурно. Понякога ми се струва, че вече си се превърнал в призрак.
— Това пък какво значи?
— Тия твои припадъци — като те прихване, през очите ти сякаш гледа някой друг. Сякаш някакъв по-стар дух се вие около теб.
— Не съм забелязал. — А можех ли да забележа?
— Ако имахме подръка умел некромант или разговарящ с духове, можеше да се изненадаме от находката си. Нали не си роден близнак? — гледаше ме свирепо.
По гръбнака ми пропълзя студена тръпка. Космите по врата ми настръхнаха. Понякога и аз се чувствах като преследван от призраци. Но той просто се опитваше да смени темата.
Гоблин се присъедини към нас неканен.
— Мъргън, нещо става със сенчестите.
Един гарван наблизо се разкиска. Попитах:
— Да не би да готвят нова голяма атака? Нали уж Могаба прецака основните им сили?
— Не можах да се приближа достатъчно, че да забележа подробности. Могаба стои на видно място. Но според мен е имало битка и гадовете на Тъкача на сенки са изяли боя. Може навън да имаме приятели, готови да ни извадят оттук.
— Успокой се. Недей още да си стягаш багажа — изкикоти се Едноокия. — Тоя завързак си е такъв, брои си пилците още преди да е откраднал яйцата.
— Помниш ли за какво говорехме преди малко? За тъпите ходове? — измърморих аз. — И смееш да се заяждаш с Гоблин? — Смееше, разбира се. Това му беше великата мисия в живота.
— Какво става? — попита Гоблин. Чичо Дой изникна от въздуха. Присъствието му сложи край на спора. Този мъж беше по-призрачен от всяка сянка, толкова бързо и безшумно се движеше.
— Говорителя каза да ти кажа, че южняци, понесли сечива вместо оръжия, се събират южно от града.
— А какво е онова там? — По-голямата част от ставащото не се виждаше от нашето място, затулваше го извивката на стената, но като че голяма строителна група бе започнала да се събира и на север. — Виждате ли там пленници или роби?
— Хм? Какво е това?
„Това“ бяха отблясъци от слънчеви лъчи по метал сред хълмовете. И отново проблесна. Там се придвижваха хора и не внимаваха достатъчно.
Хората на Тъкача на сенки нямаше нужда да се прикриват. Казах на Гоблин:
— Предай на всички. Пълна готовност преди залез.
Чичо Дой огледа хълмовете.
— Добро око имаш, Кокален воине.
— Знаеш ли какво, набития? Силно предпочитам да ме наричат Мъргън.
Пълният мъж пусна тънка усмивчица.
— Както искаш, Мъргън. Дойдох от името на Говорителя. Той каза да ти предам, че идват тежки времена. Каза да подготвите душите и умовете си.
— Тежки времена?
Едноокия се разсмя.
— Празникът свърши, хлапе. Сега ще трябва да си платим за това, че се мотахме и дебелеехме тук и хуриите ни се натискаха.
— Запомни го за другия път, когато се изкушиш да припечелиш от войната.
— Ъ?
— Парите не се ядат, Едноок.
— Все ще ми развалиш настроението!
— Такъв съм си. Кажи на Хриптящия да отиде в цитаделата и да каже на Синдаве, че южняците са наумили нещо. — Синдаве се траеше. Можех да разговарям с него, без да ми се налага да потискам желанието си да го стисна за гърлото. Това щеше и да ме оправдае, че не съм предупредил Могаба.
Какво щеше да стане, ако Господарят на сенките просто се разкараше оттук и ни оставеше да се прецакаме помежду си?
Така комай би постъпил най-умно.
45
Хриптящия едва успя да се изкачи на стената. Там пет минути киха и хъхри, преди да проговори. Нямаше си работа това старче, да служи на тия години. Трябваше да си живее някъде на гърба на внуците. Но също като всички нас и той си нямаше нищо и никого извън Отряда. Щеше да умре под знамето с черепа. Под онова, което в днешно време минаваше за знаме.
Тъжна работа. Жалка даже.
Хриптящия беше ненормално явление. Обикновено животът на наемника е груб и кратък — болката, страхът и нещастието се прекъсват само понякога от мимолетен миг на удоволствие. Онова, което крепи разсъдъка ти, е крепката дружба на твоите братя. В този отряд.