— Този път съм убеден, че е Господарката — каза ми Едноокия.
Тонът му ме разтревожи.
— Но какво?
— Но другият не е Капитана.
Създателя на вдовици се беше показал за няма и минута.
— Кажи ми, че не е вярно — измърморих.
— Кое?
— Че имаме два чифта, и всеки е само половината от истинския.
Един гарван наблизо се изкиска.
— Каква магия би могла да го постигне? Да ги разцепи на две? — попитах.
— Ще ми се да можех да ти кажа нещо, което искаш да чуеш, хлапе. Но имам гадното чувство, че стават някакви работи, за които не щем и да знаем.
46
Едноокия се оказа пророк. Въпреки, че аз исках да знам. И благодарение на Нюен Бао чух една история.
Сиянието зад града угасна, съпровождащия го рев затихна. Част от огнените кълба се устреми към хълмовете. Останалите — към тази част на града, където беше Могаба.
Пращене на дребни магии се носеше из равнината. Цялата шир сияеше в сребристо.
— Странна работа. Едноок, какво ще кажеш да построим наблюдателница върху една от ъгловите кули? Така ще се изкачим достатъчно нависоко, че да наблюдаваме какви ги вършат и Могаба, и Тъкача.
— Нали си вербувал Нюен Бао за свои шпиони там?
— Ами ако не искам от теб да вършиш никаква работа?
— Идеята сега ми звучи много по-добре. Но все още смятам, че Нюен Бао могат да са твоите очи и ходът ти е правилен. Не ти трябва да ставаш същия параноик като Знахаря. Само гледай какво ти носят, за да видиш за каква цел може да послужи. По същия начин си мисли какво би могло да липсва.
— Понякога и аз съм същият мързел като теб — отговорих му. — Само че що се отнася до умствения труд. Това май е много мислене. А и аз предпочитам да гледам със собствените си очи.
— Също като Стареца — измърмори той. — Непрекъснато се ровиш в тия Анали, защо не прочетеш нещо, написано от някой друг, не от Знахаря? Очаквах, че ще си отдъхна малко от неговата праведност.
И пак се върнахме към същите приказки, като с хляба на черния пазар.
Появи се Гоблин.
— Там се случват доста интересни неща.
— Така ли? Какви например?
— Качих се на стената ей там, за малко. На хората на Могаба не им пукаше, оставиха ме да надничам. Той лично предвождаше нападението.
— Говори ни, говори — измрънка Едноокия. — Непрекъснато ги дрънкаш такива. Ух! — В устата на Едноокия кацна грамадна буболечка. Самодоволната усмивка на Гоблин намекваше, че той може би има пръст в блуждаещия полет на насекомото.
— Този тип Дой може да ти разкаже повече от мен. Няколко от неговите хора се промъкнаха подир бандата на Могаба.
— Защо?
— Мисля, че Могаба се опитваше да спипа Тъкача от засада, но вместо това се натресе на Господарката.
— Бъзикаш се.
— Когато онези огнени кълба пламнаха. Тя беше. Тя и към петнайсетина мъже. Бяха точно пред портата на лагера и буквално налазиха тайфата на Могаба. Поне така чух, не съм го видял с очите си.
— А къде е чичо Дой?
— Сигурно обсъжда всичко това с Говорителя.
Сигурно.
— Така ли? Май си имаме куп дезертьори от Първи полк. Да видим дали можем да ги върнем пак там и да разберем още неща.
— Ей го онзи ячкия.
Говорехме пред Тай Дей, все едно беше глух или сякаш хич не му пукаше за чутото.
Чичо Дой доведе още двама Нюен Бао, заобиколили още едно ячко момченце — този път нисичък, широк талианец. Приличаше повече на пленник, отколкото на спътник, макар че не се виждаха оръжия.
Смайвах се как чичо Дой изкатерваше насипа, без да се задъхва. Може би използваше някаква щура магия, която крадеше дъха на Хриптящия.
Това беше като излязло от сборник с легенди на гуни.
— Какво ми водиш, чичо? — вгледах се в дебелия талианец. Той остана напълно безучастен.
— Външен човек. Говорителя прати Бан и Бин да следят черните мъже, които искаха да нападнат самия Господар на сенките. Но те се натъкнаха на други, външни хора, преследващи същата цел. Този напусна групата си и настигна тичащите към стената, когато се надигнаха пламъците. Може би външната група се показа нарочно, та този да се отцепи в суматохата.
Продължих да оглеждам външния. Беше гуни, с твърде яко телосложение за тия краища. Може би се беше потрудил върху него. Като че притежаваше огромна наглост.