— Някой пожела ли да каже нещо за него?
Едноокия поклати глава.
— Все същите стари дивотии, може би още по-зле. Добре ще е да изясниш, че не са го докарали тук по твоя идея.
Заслушан, Тай Дей измърмори нещо, което прозвуча като заклинание и направи жест, очевидно предназначен да пази от уроки.
— Хей — подвикна Едноокия. — Значи в края на краищата има неща, които могат да притеснят тия типове.
— Отивам да чуя какво ще каже шефът им. Ти командваш, но само защото всички останали тука заслужават по-малко доверие и от теб.
— Страшно благодарско, хлапе. Караш човек да се почувства господар на света.
— И гледай нещичко да е останало, като се върна.
48
Световъртежът ме връхлетя на същата улица като преди — едва вчера? Спомних си го с наближаване на свечеряването. Беше по-скоро прокрадваща се, нежна, всепоглъщаща тъма, не като гръмотевиците, които ме отнесоха предния път.
Мислите ми се омесиха, но си спомнях няколко кратки епизода след голямото затъмнение, само мигове, когато не бях на себе си и се върнах, щом някой каза нещо.
Този път беше по-силно. Ръцете на Тай Дей се сключиха около левия ми бицепс. Той заговори, но думите бяха безсмислени звуци. Светлината угасна. Коленете ми омекнаха. Нямах усещане за нищо.
Намерих се на място, по-ярко от дневната светлина, макар че беше ден. Огромни огледала събираха слънчевите лъчи и ги изливаха върху една висока, мършава личност в черно. Мършавият мъж се бе опрял на брулени от вятъра перила високо над потъващата в мрак земя.
Един писък прониза въздуха. Черен правоъгълник се спусна към кулата от далечните висини.
Мършавата фигура скри лицето си зад стилизирана маска. Дишането му се учести, сякаш му бе нужен повече въздух, за да посрещне посетителите. Нов писък прониза въздуха. Мършавият мъж измърмори:
— Някой ден…!
Парцаливото летящо килимче кацна близо до него. Мъжът с маската не помръдна — оглеждаше сърдито и най-малкия намек за сянка около него. Вятърът развяваше одеждите му.
Трима души летяха с летящото килимче. Единият бе дребосък, увит в черни вонящи мухлясали парцали. Той също носеше маска и не спираше да трепери. От време на време надаваше викове и не можеше да ги овладее. Беше Оплаквача — един от най-старите и най-зли магьосници на света. Килимът беше негово творение. Мършавият го мразеше.
Мършавият мразеше всички. И самия себе си не обичаше. Овладяваше омразата си само за кратко, изцяло с непреклонната си воля. Имаше силна воля, стига да не го заплашваха физически. Вързопът парцали изгъргори, като че потискаше вик. Най-близкият спътник на Оплаквача беше ниско, кльощаво, мръсно човече по дрипава препаска и опърпан тюрбан. Изглеждаше уплашено. Казваше се Нараян Сингх, живият светец на сектата на Измамниците, жив единствено благодарение на намесата на Оплаквача.
Дълга сянка смяташе Сингх за по-низш и от биволско лайно. Въпреки това той имаше потенциал като тяхно оръдие. Неговата секта имаше дълги и смъртоносни ръце.
Мнението на Сингх за новия му съюзник не беше кой знае колко по-високо.
Зад Сингх стоеше едно дете — малка хубавица, макар по-мръсна и от джамадара. Имаше огромни кафяви очи. Очи като прозорци към ада. Очи, които познаваха всички злини на древността и им се наслаждаваха сега и вовеки.
Тези очи разтревожиха дори Дългата сянка.
Те бяха вихри от мрак, който притегляше, притегляше, гърчеше се, хипнотизираше…
Внезапна остра болка в лявото ми коляно разпръсна нишки от агония, които пронизаха плътта ми. Изстенах. Тръкнах глава. Вонята на сокака се просмука в съзнанието ми. Сякаш бях ослепял. Но очите ми явно бяха свикнали с ослепителната светлина. Ръце стискаха лявата ми ръка над лакета, дърпаха, вдигаха я. Зрението ми започна да се възвръща.
Погледнах.
Едно изпито лице ме погледна и ме стресна. Все още бях ужасен от видението, въпреки че страхът вече си отиваше. Опитах се да се задържа на крака, но болката в коляното и бърборенето на Тай Дей ми пречеха да се съсредоточа.
— Нищо ми няма — казах. — Само си нараних коляното. — Опитах се да се изправя. Направих крачка и коляното ми се прегъна.
— Ще се оправя, по дяволите! — Отблъснах ръцете му.
Видението бе изчезнало освен спомена, че това се е случило.
Дали беше същото и с другите ми припадъци? Дали е имало видения, които са се изпарили напълно и не си ги спомнях? Дали са имали някаква връзка с реалността? Смътно си спомнях, че съм видял много познати лица.