Щях да го обсъдя с Гоблин и Едноокия. Те щяха да знаят как да го разбирам. От време на време за разнообразие се забавляваха с тълкуване на сънища.
Тай Дей задърдори в мига, в който влязохме при Говорителя. Кай Дам ме огледа замислено и докато Тай Дей дърдореше, доби странно вглъбено изражение.
Старецът изглеждаше сам, когато влязохме, но щом Тай Дей заговори, а Кай Дам се заслуша с необичайно внимание, от тъмното излязоха да ме огледат и други Нюен Бао. Хон Трей и Кай Гота бяха първите. Старицата се настани до съпруга си.
— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Кай Дам. — Понякога тя е способна да отмята воала на времето.
Гота не каза нищо. Подозирах, че това не беше твърде обичайно.
Появи се и красавицата и веднага се залови да поднася чая. За Нюен Бао чаят е голяма работа. Дали тя изпълняваше и някакви други функции в семейството?
Мъжът в тъмното днес не охкаше и не пъшкаше. Дали ни беше напуснал?
— Още не — разчете погледа ми Говорителят. — Но скоро. — Той усети и следващия ми въпрос. — Ние пазим брачната клетва, въпреки че той престъпи своята. Ще застанем пред Съдниците на Времето с неопетнена карма.
Разбрах за какво говори единствено защото бях изучавал джайкурските писания.
— Вие сте добър народ.
Кай Дам се развесели.
— Някои биха го оспорили. Стараем се да бъдем почтени хора.
— Разбирам. И ние в Черния отряд се стараем.
— Отлично.
— Дойдох, защото Тай Дей ми каза, че искаш да говорим.
— Да.
Зачаках. Погледът ми постоянно се отклоняваше към жената, която приготвяше чая.
— Знаменосецо…
Сепнах се.
— Не — казах кротко, без да осъзнавам, че говоря на глас. Не бях пропаднал в някоя от онези черни дупки, просто се бях поразсеял за миг. Не можеш да обвиниш един мъж за такова нещо. Не и когато го разсейва такава жена.
— Благодаря, Говорителю — продължих, — за това, че не ми лепна някой от онези неприятни прякори, които имаш склонност да използваш.
Не можах да се сдържа и леко се усмихнах на стареца. Може би щяхме да седим там, да се усмихваме, да кимаме и да редим бъдещето на света.
— Благодаря — казах, когато хубавицата ми поднесе чая.
Това я учуди. Тя ме погледна в очите и ме стресна. Очите й бяха зелени. Нито се усмихна, нито изобщо ме удостои с някакъв знак на внимание.
— Забележително — отбелязах аз, без да се обръщам към никого конкретно. — Зелени очи. — После се овладях и изчаках Говорителя да отпие от чая си и да започне отдалече да обяснява своя проблем.
— Зелените очи са редки сред Нюен Бао и са изключително ценени — обясни той и отпи ритуална глътка. — Хон Трей може понякога да повдига воала, но нейните видения не винаги са истина, а и не винаги са ясни. Или пък са видения от онова, което още не се е случило. Тя не вижда хора, които може да разпознае, и е трудно да се определи кога се случва видението.
— Хм? — Въпросната жена седеше, свела очи, и бавно въртеше нефритената гривна на лявата си китка. И нейните очи бяха зелени.
— Тя предвиди наводнението. Бяхме убедени, че видението ще се окаже измамно, защото не си представяхме как толкова много вода ще се излее в Джайкур.
— Но сега се намираме сред езеро. Най-големият пълен с вода ров на света. Сенчестите няма да ни безпокоят повече.
Минута измина, докато старецът разбере, че не говоря сериозно.
— О… — Той се засмя. Хон Трей вдигна очи и се усмихна. Тя първа беше схванала шегата. — Разбирам. Да. Но той ще е от полза на Господаря на сенките, не на нас. Всеки опит да напуснем града ще изисква салове или лодки, които лесно се забелязват и не могат да прекарат достатъчно войници за пробив.
Старият момък беше и генерал.
— Разбра го. — Тъкача на сенки бе намерил изобретателно решение на своя проблем с малобройната войска. Сега той можеше да предизвика Господарката уверен, че ние няма да му изскочим в гръб.
— Причината да поискам този разговор е, че в своето видение Хон Трей видя водата да се издига до десет стъпки под бойниците.
— Това прави седемдесет стъпки вода. — Погледнах старицата. Тя като че ме разглеждаше по начин, който нямаше нищо общо с любопитството. — Лайняна работа.
— Има и друг проблем.