— Чакай сега да те стегнем хубавичко — казах на компаньона си. — Не ми се ще да тръгнеш да се размотаваш тук и да пострадаш.
Докато го връзвах, той ме гледаше мълчаливо. Не искаше да говори и да ми каже какво се въртеше в ума му.
— Това е рискът, който си поел, когато си подписал договор с лошите — казах му.
Не го оспори, но не се и съгласи. Чувствах се объркан.
Лошият бях аз, защото не се пънех до скъсване да върна Кина отново на този свят.
— Може и да си прав, братко. Но дано не си. Ето. — Грабнах покривката и отново я метнах върху него, където й бе мястото. После пак пих вода, изядох част от едно хлебче и като се ободрих, реших да се върна в жилището си. Ужасно себично беше от моя страна, но не бях виждал жена си цяла вечност. В действителност сигурно не бяха минали повече от няколко часа.
И се загубих.
51
Разбира се, че се загубих. Беше неизбежно. Бъдещият Аз в мен не помнеше нищо друго, но си спомняше, че ще се загубя, а после ще се намеря на място, където не съм искал да стигна. Досетих се, след като разбрах, че нямам понятие как да стигна до никоя позната ми част от двореца. Спрях да си го изясня.
В този миг разполагах с достатъчно спомени почти за настоящия момент на други Мъргъни от други времена и бях готов да се доверя на всеки спомен от всяко време, въпреки че те изникваха без никакъв подкрепящ ги контекст.
Този спомен, за загубването, имаше аромата на вълнението от неочаквано откритие и мощни обертонове на болка. Ехото ми каза, че не искам да намеря пътя си отново.
Някъде по пътя, докато продължавах упорито да се мъча да изляза, попаднах на мрачен коридор, който сякаш миришеше на стара магия. Малко по-нататък една разбита врата бе увиснала на една-единствена панта.
Откритието ме зовеше. Тръгнах безстрашно напред.
Един поглед вътре ми каза, че съм открил тайната библиотека на Пушека — мястото, където единствените оцелели копия на първите няколко Анали бяха събрани и запечатани, за да не остане никаква възможност ние, типовете от Черния отряд, да се натъкнем някога на тях. Толкова много исках да ги прочета! Но не бях дошъл, за да чета. Нямах време да отсявам зърното от плявата на още няколкостотин книги. Трябваше да се върна при семейството си.
Дерзаех, ала не можех да се добера дотам. Със замаяна глава се опитах да проследя обратно стъпките си. Май щеше да ми се наложи да чакам с Пушека, докато Едноокия или Стареца не дойдат. Те можеха да ме изведат по лесния начин и може би да ми кажат защо не съм искал да си тръгна, защото това не ми се изясняваше. Лесно се върнах при Пушека, без да объркам никъде пътя. Бях започнал да подозирам, че в тази част на Двореца са вградени магии, поставени така, че никой натрапник да не може да се ориентира в лабиринта без благословията на Едноокия. Може би всички пътеки водеха до едно и също място. Или пък всичките се отклоняваха, ако не си тръгнал от Пушека.
Това не беше изненада за мен, въпреки че нямах представа дали Едноокия има достатъчно сили и умения да го постигне. Нито пък би ме изненадало да разбера, че той изобщо не помни да е слагал тези магии и затова не ми е осигурил възможност да ги заобиколя.
Когато се върнах, Измамникът се гърчеше. Стъпвах толкова тихо, че той не усети веднага присъствието ми, но щом го усети, замръзна на място. Упорит човек си беше, признавам му го.
Настаних се на празния стол и зачаках. Никой не идваше. Сякаш изминаха часове, но сигурно бяха само няколко дълги минути. Станах и се разтъпках напред-назад. Поизмъчих Удушвача, но и това ме накара да се чувствам зле. Покрих го и пак седнах.
Загледах се в Пушека. Замислих се за Черния отряд и неговите мъки. Спомних си на какво беше способен придворният магьосник.
Защо не? Просто да си убия времето? Но къде да отида? Какво да видя? И кога?
Защо не отново Големия враг?
Този път беше лесно. Нищо работа. Все едно да затворя очи и да се унеса в блян.
Не го направих без неохота. Прекарвах прекалено много време отвъд границите на нормалното против волята си. Защо да се обърквам още повече, като сам тръгвам да скитам?
И почти изневиделица усетих, че се рея край крепостта Наблюдателницата. Лудият магьосник Дългата сянка стоеше на върха на една от високите си кули сред отразената светлина, на няма и десетина крачки от мен. Обзе ме лека паника. Той гледаше право в мен.
Право през мен.
Зад него, същинска подигравка, стоеше онзи нещастник Нараян Сингх с детето на Знахаря, тленната плът на Кина, Дъщерята на нощта, Предречената, тази, която щеше да донесе на Измамниците Годината на черепите, която щеше да завърши с пробуждането на тяхната богиня. Сингх никога не изпускаше детето от очи. Сингх беше опасно оръжие, но Дългата сянка имаше нужда от всеки съюзник, изявил желание да го подкрепи.