— Вода…
— Извинявай, приятел, но няма да стане. Освен може би ако не искаш да ми разкажеш каква са я намислили твоите приятелчета. — Коремът ми отново се оплака.
Удушвача не отговори. Колкото и да беше отпаднал, волята му оставаше непреклонна. Дори и да пренебрегнех собственото си присъствие, ми се струваше, че някой трябва да дойде и да го нахрани.
Беше късно. Майка Гота може би спеше и Сахра щеше да ми приготви вечерята. Тя не готвеше така, сякаш ти отмъщава за нещо.
Стоях на прага и се опитвах да взема решение. Дали имаше някакъв начин да отбелязвам пътя си? Някакъв начин да проследя отпечатъците от краката си в прахта? Но нямаше светлина. Тази част от Двореца не се използваше редовно. Никой не се грижеше за свещи и факли. Лампата в стаята зад мен бе единственият източник на светлина. Освен ако не изчаках да се съмне — тогава слънчевите лъчи се промъкваха през разни пукнатини и през малките прозорчета.
Погледнах лампата. Отдавна гореше. Никой не беше дошъл да й налее масло. Трябваше да се погрижа и да й налея, преди да предприема каквото и да било.
Някъде далече, много далече издрънча метал — звукът заобиколи стотина ъгъла и се спусна надолу по отекващите коридори. Почувствах хлад, въпреки естествената горещина и влага на Талиос.
— Вода…
— Млъкни. — Намерих една чаша с масло за лампи и започнах да наливам, килнал глава настрани. Издрънчаването не се повтори.
Не бях покрил отново Удушвача. Когато го погледнах, открих, че неговото лице-череп е изкривено в усмивка. Усмивката на Смъртта.
Изскочих от стаята, като разливах масло подире си.
И пак се загубих. Много бързо.
54
Да се загубиш в Двореца не е повод да изпадаш в паника, и аз не изпаднах. Но си признавам, че донякъде се разстроих.
Ще решите, че бях в твърде уязвимо положение, че да проявя здрав разум. Поне аз мислех точно така.
Добро правило се оказа да не се опитвам да влизам в коридори, по-прашни от онзи, по който вървях. Друго — да избягвам с религиозно упорство очевидните кратки пътища. Те никога не водеха там, където исках да отида. А най-важното беше да не се поддавам на чувства и преди всичко — на разочарование.
Дворецът е единственото място на света, където можеш да минеш през някоя врата и да се окажеш на друг етаж. Открих го по трудния начин и не беше някаква елфическа магия. Дължеше се на това, че мястото беше конгломерат от пристройки, добавяни векове наред и построени на много неравна земя.
Тревогата ми стигна до степен да избера онзи път, който ми изглеждаше като пътя за лигльовци. Реших да сляза до приземното ниво, да открия някой от хилядите задни входове на двореца, които се отварят само отвътре и да изляза на улицата. Навън щях да разбера къде се намирам. Щях да заобиколя до входа, който използвам редовно, и да се прибера у дома.
Вътре в двореца посред нощ е тъмно като в рог. Открих това, след като се спънах, докато слизах по едни стълби, и изпуснах лампата.
Тя, разбира се, се счупи. Известно време там, долу, беше много светло. Но огънят бързо догоря.
Добре, де. Несъмнено някъде долу имаше врата към улицата. Витата стълба се спускаше към външна стена — преди да започна да слизам, се бях подал от един прозорец, за да се уверя.
Да слизаш по древна вита стълба не е лесно, когато няма перила и не виждаш какво правиш. Но въпреки това успях да сляза, без да си потроша кокалите, въпреки че на два пъти се подхлъзнах и дълго ми се виеше свят, след като минах през дима от изгорялото масло за лампа.
Най-сетне стълбището свърши. Заопипвах за врата. И докато опипвах, се намръщих. Какво правех аз? Отне ми време, докато бръкна дълбоко в ума си и измъкна оттам отговора.
Намерих вратата и заопипвах за ключалка. Напипах старомодно дървено резе — нещо, което изобщо не очаквах.
Напънах се и бутнах. Вратата се отваряше навън.
Погрешен отговор на задачката ти, Мъргън.
Сред тази шир нищо не помръдва, макар че навремени мъгляво сияние трепти, докато се процежда през портата на съня. По ъглите се спотайват сенки. А долу, в сърцевината на това място, тупти едва-едва сърцето на мрака — там съществува някакъв живот.
Масивен дървен трон стои на постамент в центъра на зала, толкова обширна, че само слънцето може да я освети цялата. На този трон е проснато едно тяло, обвито във воалите на сенки и приковано към трона със сребърни ножове, забити в стъпалата и в дланите му. Понякога това тяло тихо въздиша в съня си, разтревожено от тежки сънища, които пълзят зад невиждащите му очи.